Греъм Браун: Черен дъжд

Сенаторите любезно го бяха разпитвали в продължение на цели четири часа. Не го притискаха за никакви съществени подробности, което отначало го зарадва, а после му се стори странно. Едва в последните фази на заседанието му хрумна, че е нарочно: не искаха да се стигне до пълно разкриване.

Накрая го накараха да положи клетва за запазване на тайната по силата на Закона против шпионажа от 1949-а, благодариха му за службата и го освободиха. Той остана във фоайето и си прочете вестника, търпеливо чакайки да приключат с другия участник в заседанието.

Вече наближаваше пет часа, когато вратите на заседателната зала се отвориха и отвътре нахлу ярка светлина. Участниците излизаха. Сред тях беше и Даниел.

Нейните показания бяха последни, което й даде възможност да получи уникална представа за събитията. За нейна огромна изненада сенаторите не сметнаха действията на НИИ за чак толкова осъдителни, въпреки че нарушаваха американското, международното и бразилското право най-малко в петнайсет отношения.

Един сенатор дори изтъкна проявената от нея смелост в името на отечеството. Оказа се, че единственият проблем за комисията е Стюарт Гибс и опитът му да се сдобие с технологията за лична изгода. Дебатът бързо се фокусира върху това и вината падна изцяло върху него — както и трябваше. Тъй като не бяха подозирали за незаконните действия на шефа си, Даниел и Мор бяха оправдани и дори получиха похвала.

И сега, докато заседанията приключваха и засекретяваха транскрибираните показания, плъзнаха слухове. НИИ очевидно щеше да оцелее и се очакваше да назначат за директор Арнолд Мор, макар че още нямаше нищо официално.

Даниел поклати глава. Само във Вашингтон се случваха такива неща.

Някой я повика и тя се обърна. Видя Макартър и му се усмихна.

— Какво прави мил човек като теб на такова място?

— Кой казва, че съм мил човек? — засмя се той на старата им шега.

— Аз — заяви Даниел.

— Съобщиха ми, че мога да разговарям с теб, след като излезеш, стига да не обсъждаме конкретни детайли от показанията си. — Професорът се озърна към заседателната зала, чиито врати се затваряха. — Свърши ли вече? Или трябва да се върнеш вътре?

— Приключихме — потвърди тя. — Това беше последното заседание. И както изглежда, успяхме да се защитим.

Археологът се озърна нервно наоколо. Чувстваше се неловко да говори в коридорите на властта.

— Може ли да те придружа до изхода?

Той надигна лакът като джентълмен, Даниел го хвана под ръка и тръгнаха по полирания под към голямото фоайе. Униформеният охранител им отвори външната врата и отвън нахлу приглушеният шум на тихо сипещия се дъжд. В края на април над целия североизток бяха започнали валежи, третият такъв въздушен фронт след завръщането им.

Когато излязоха изпод осветения навес, по кръглата отбивка се приближи такси с включени фарове и чистачки. Колата спря, пътникът слезе и тичешком се насочи към входа.

— Пак дъжд — отбеляза Даниел, загледана в мъглата.

— Едва ли някога ще се оплаквам от дъждовно време.

Тя се усмихна.

— Аз също.

Макартър я погледна с нежност и попита:

— Чувала ли си се с Хоукър?

Усмивката й се стопи.

— Не. Опасявам се, че никой не го е чувал.

— Някакъв шанс да се завърне в Щатите?

— Още не съм се отказала да се боря с тях. Но както изглежда, те се мъчат да спасят организацията и не искат да усложняват нещата, като се опитват да се справят с репутацията на Хоукър.

На лицето на Макартър се изписа силно разочарование.

— Не се тревожи за него — добави Даниел. — Сигурно сега се пече на слънце и надига чаша бира в някое крайречно кафене в компанията на абсурдно красива жена.

Макартър се усмихна и Лейдлоу се зачуди дали е доловил ревнивите нотки в гласа й. Така или иначе той смени темата.

— С това случаят приключва, нали?

— Да, доколкото знам. Донесохме каквото търсехме. Що се отнася до скелета… Никой няма желание да хвърли усилията, които ще са необходими за неговото пренасяне тук. Далече е и освен това е на територията на приятелска държава, чийто суверенитет веднъж нарушихме.

— Просто… Чудя се дали бихме могли да научим нещо от него. Неща, които трябва да знаем.

И тя беше мислила за това. В клетките на онзи скелет имаше информация за бъдещето на човечеството. Информация, която можеше да обрисува ужасяваща картина. Дали съдбата на човешкия вид наистина щеше да е такава? Сигурно беше по-добре да не знаят.

— Той е погребан — отвърна Лейдлоу — И може би трябва да си остане погребан.