Греъм Браун - Черен дъжд

— Топъл е — отбеляза тя.

— Какво е това? — попита Хоукър.

Даниел поклати глава.

— Нямам представа. Освен ако не е от… — Кристалите на Мартин и радиоактивните кубчета бяха стояли върху олтара, което я накара да се зачуди дали най-после не е открила онова, което търсеше.

След като бяха спасили Сюзан и установиха, че пещерата е празна, Даниел беше заключила, че няма нищо за откриване. Но след обяснението на Кауфман за електромагнитното излъчване започна да се съмнява в това. Електромагнитният импулс трябваше да идва отнякъде.

— Спомняте ли си историята за Тулан-Суюа? — обади се Макартър. — Когато същността на боговете била прехвърлена в специални камъни?

Даниел кимна и докато отново се взираше в предмета, усети нечие присъствие в преддверието на олтарната зала. Обърна се и видя Стареца, подпрян на ръката на друг индианец. Изглеждаше също толкова немощен, колкото и преди, но очите му бяха ясни. Той бавно се приближи към нея, без да откъсва поглед от камъка. Не изглеждаше изненадан.

— Гарон Сипакна — произнесе вождът.

Но Девърс го нямаше, за да преведе думите му.

— Гарон Сипакна — повтори Стареца и леко се потупа по гърдите.

— Мисля, че казва „сърцето на Сипакна“ — каза Макартър.

Лейдлоу погледна камъка и го подаде на вожда, но той леко го побутна към нея и надзърна в почти затрупания кладенец. Явно останал доволен, той се обърна и се насочи към професора. Разтвори длан и му подаде някакъв малък предмет.

Макартър го разгледа отблизо. Беше компас, много стар, поне на сто години. Трябваше да е компасът на Блекджек Мартин.

Археологът го взе почтително.

Старецът отиде при Хоукър и му поднесе обсидианов връх за копие, докосвайки най-новата му рана и произнасяйки индианската дума за „воин“.

Пилотът се поклони в знак на благодарност и вождът се върна при Даниел, като отново събра длани пред устата си. Погледна я в очите и изрече думата „Уалон“, като кимаше.

Макартър си спомняше тази дума.

— Нарича те „Старата“ — преведе той. — Но това няма нищо общо с възрастта, означава „вожд“.

Даниел също кимна, изненадана от комплимента. Повтори жеста на Стареца и се усмихна. Той отвърна на усмивката й, обърна се и си тръгна, подкрепян от индианеца.

На другия ден, придружени от неколцина воини, членовете на експедицията напуснаха поляната въпреки променливия, но почти постоянен дъжд. Иначе четиридневният в сухо време преход се проточи в двуседмично газене в калта. И дори когато стигнаха при реката край Стената на черепите, небето притъмня и дъждът отново се заизсипва.

Даниел трепереше от студ, но сега виждаше неща, на които по-рано не обръщаше внимание: фини капчици по палмов лист като мъниста от течно сребро, розови орхидеи сред дърветата, яркожълто цвете, което рязко се затвори при първите капки дъжд.

Бяха в джунглата повече от месец, а не ги беше забелязвала. Почти й се искаше отново да срещнат колона трудолюбиви мравки и Макартър да ги посочи възхитено.

От Стената на черепите поеха на юг, към Рио Негро. Пет дни по-късно спряха преминаващ кораб с дизелов двигател, натоварен с махагон и влачещ още трупи след себе си. Докато се качваха, Даниел се озърна назад към индианските им придружители, но тях вече ги нямаше.

На борда благодариха на новите си домакини, любезно отклонявайки въпросите за окаяния им вид. Накрая те ги оставиха на мира — да търсят отговорите на собствените си неразрешени въпроси.

Макартър размишляваше главно за храма на поляната. Въпреки наученото пирамидата си оставаше почти пълна загадка.

— Признавам, че ми е трудно да приема твоите предположения за пещерата и скелета — обърна се той към Даниел. — Но не мога да го обясня по друг начин. Особено в светлината на последната ни находка. — Имаше предвид камъка в раницата й. — Ако си права, деформираният скелет сигурно е на някой от група хора, може би участници в експеримент, върнали се назад във времето. С идването си тук те са заварили свят с неблагоприятни за тях условия — слънце и дъжд, който парел кожата им. Тъй като нямали голям избор, принудили местните жители да построят храма като „запушалка“ на пещерата, обучавайки ги да работят с въжета, инструменти и камък. И се обявили за полубогове, навярно въпреки зачатъчните вярвания на туземците. Това е отразено в историята за самовъзвеличилия се Уукуб-Какиш в „Попол Вух“.

— Мислих си за героите, които победили Сипакна — обади се Сюзан. — Текстът съобщава, че бил хванат в капан, но не и убит, а само затрупан под каменна планина. Чудя се дали това не е някакво предупреждение, дали първите разказвачи на историята не са знаели, че сипакните може пак да излязат, ако храмът бъде отворен.