Греъм Браун - Черен дъжд

Сипакната се обърна към него с все още стърчащия от гърдите й дълъг метален кол. Хоукър най-после отскубна ризата си от шипа, но вече беше късно — съществото вдигаше лапи и оголваше зъби, за да го атакува. То се хвърли напред, но главата му отскочи настрани и черепът му избухна, пръснат от дъжд от куршуми.

Даниел стоеше в подножието на стълбището и зареждаше нов пълнител в автомата си.

— Писна ми да гледам как хората ми умират — извика тя. — Да се махаме оттук.

Продължи да стреля по поляната, където още сипакни бяха започнали отчаяната си атака. Хоукър рязко извади шипа от гърдите на мъртвия звяр и изкачиха тичешком стъпалата до покрива на пирамидата.

Когато стигнаха горе, битката вече бушуваше — автоматичен огън, гръмотевици, светкавици и дъжд. Сипакните се бяха пръснали пред тях, попаднали в смъртоносно поле без прикритие между джунглата, в която не искаха да се върнат, и бързо догарящата огнена стена. На поляната бяха излезли най-малко трийсет чудовища, много от които ранени и куцащи, ала броят им намаляваше под яростния обстрел. И все пак основната част от групата продължаваше да напредва, а от дърветата тичаха още сипакни.

Ерик стреляше с автомата на триногата, улучвайки съществата с безпощадна точност. Прицелваше се, натискаше спусъка, после насочваше оръжието към друг звяр. Наоколо Даниел, Макартър и Бразош обстрелваха поляната със своите автомати, докато зад тях Сюзан зареждаше нови пълнители, а Девърс стоеше невъоръжен и паникьосан, крещейки полезни — поне според него — инструкции.

Зверовете стигнаха до траншеята, прескочиха снижаващите се пламъци и се втурнаха към стълбището. Даниел откри огън и разкъса нападателите още преди да стигнат до средата. В същото време Макартър се прицели отстрани в две сипакни, катерещи се по стената, по която по-рано беше сигурен, че не могат да се изкачат.

Сюзан посочи на Бразош друг звяр от южната страна, носачът стреля в туловището му и той падна и се загърчи на земята.

В калта на поляната джапаха още зверове, вече по-бавно — влачещо се стадо, което продължаваше да настъпва въпреки унищожителния огън на защитниците.

Хоукър грабна един автомат, ала той се оказа празен. Взе втори, само за да установи същото. Погледна Сюзан, но тя поклати глава. Нямаше повече патрони. Той се обърна, за да предупреди другите, но вече беше късно.

Първо млъкна едно оръжие, после друго, докато накрая се чуваха само тракащите изстрели на петдесеткалибровия автомат. Но скоро и той замлъкна.

Сега единствено дъждът продължаваше да съска в полустопения керосинов варел. Ерик се изправи и се присъедини към групата.

Хоукър пристъпи към ръба на покрива и в същия миг раздвоена светкавица разцепи тъмното небе. Облян от пурпурна светлина, пилотът ясно видя подгизналата поляна. Навсякъде се търкаляха мъртви същества, десетки други се гърчеха и трепереха, смъртно ранени или отпуснати в калта. Мазните им секрети унищожаваха собствените им тела и образуваха черни локви.

Но други продължаваха да напредват към храма, може би излезли току-що от джунглата. Движеха се много по-бавно, сякаш мъкнеха огромни тежести.

Дъждът все пак ги погубваше. Не ги убиваше по онзи драматичен начин, който бяха наблюдавали при ларвата, но им нанасяше сериозни поражения. И може би щеше да ги унищожи напълно, ако имаше достатъчно време, ала Хоукър се съмняваше, че някой от защитниците на храма ще доживее, за да го види.

Когато проблесна поредната светкавица, той преброи шест приближаващи се сипакни. Не можеше да измисли начин да убие дори и една от тях. Провери пистолета си — оставаха му само три патрона, а и по всяка вероятност меките оловни куршуми щяха да се сплескат в костената броня на чудовищата като топчета за пейнтбол.

Когато първият звяр се приближи до подножието на храма, той стисна зъби, хвана здраво металния кол и извика на другите:

— Пригответе се!

Всички вдигнаха различни оръжия, които да използват като тояги, и метални колове.

Една от сипакните стигна до стълбището, последвана от втора — но след няколко стъпала спряха. Другите на поляната също се поколебаха, обърнали глави към джунглата.

Даниел застана до Хоукър и попита:

— Какво чакат?

Зверовете стояха неподвижно и предпазливо гледаха дърветата. Вдигнатите им опашки се клатеха назад-напред и главите им бяха странно килнати настрани.

Едната немска овчарка нададе вой и скоро хората също чуха едва доловимия в бурята тътен, който идваше откъм джунглата.