Греъм Браун: Черен дъжд

Даниел се приближи и седна до него. В небето отекна нова гръмотевица.

— Добре ли си? — попита младата жена. Трябваше едва ли не да вика, за да я чуе в бурята.

Той я погледна и кимна. Беше прекалено изтощен, за да отговори.

Когато поредната светкавица освети поляната, Даниел се озърна натам и отметна мокрите кичури от лицето си. Дъждът продължаваше, но вятърът духаше откъм гърба им.

— Не мога да повярвам, че всичко свърши — рече тя. — Не мога да повярвам, че сме живи.

Хоукър кимна уморено. Даниел погледна небето, присвивайки очи от дъжда. Обзе я внезапна радост и се засмя.

— Прекрасно е да чувстваш, че си жив!

Пилотът се обърна към нея, усмихна се и заговори:

— В Африка казват, че дъждът е живот. — Огледа се, после отново впери очи в нея. — Дъждът е живот. Дъждът наистина е живот.

Над тях изтътна гръмотевица. Той затвори клепачи и се отпусна по гръб върху мокрия камък. Даниел се усмихна, докосна го по лицето и легна до него — и двамата бяха живи и се наслаждаваха на великолепния дъжд.

Времето в Бразилия се променяше. Ел Ниньо и задържалото се високо атмосферно налягане, причината за нахлуването на сух въздух в Амазония, бяха заменени от постоянно придвижващи се от север въздушни маси, които насочваха огромно количество влага от Карибите към сърцето на джунглата и носеха облаци и дъжд, плътно покриващи района от Централна Бразилия чак до крайбрежието. На поляната, на която се издигаше храмът, щеше да вали цели девет дни без прекъсване.

Сред проливния дъжд индианците от племето холокуа се заеха с мрачните задачи, следващи всяка битка. Докато изнасяха убитите, те се натъкнаха на трупа на Пик Верховен и безмълвно го взеха с останалите. Щяха да поставят тялото му до тези на своите воини и да започнат церемонията по кремирането. Около огромните клади щеше да цари печал, но щяха да се разнасят и тържествени напеви, докато димът издига храбрите духове към небето.

Оцелелите членове на експедицията нямаше да участват в тези ритуали. Те останаха на поляната с група индиански воини, за да изчакат отминаването на дъждовете в набързо възстановените палатки.

На втория ден индианците им донесоха храна. Дивечът в района беше оскъден и това правеше жеста на племето още по-щедър.

Преглъщайки парче риба, Хоукър се обърна към Даниел и Макартър.

— Според вас колко време ще им отнеме да изсекат нов камък за покрива на храма?

— Казаха, че ще го направят — отвърна професорът. — Обаче в селото им не забелязах каменни сгради. Честно казано, съмнявам се, че притежават необходимите умения.

— Така си и мислех — въздъхна пилотът. Остави чинията си, измъкна се от импровизираната палатка и се насочи към храма в ситния като мъгла дъжд. Макартър и Даниел го последваха. Прекосиха поляната, изкачиха се по стълбището и се спуснаха вътре.

Хоукър предпазливо откачи жиците на заредените експлозиви и ги извади. След това замахна с тежък чук и удари заоблената стена на кладенеца. Камъкът се напука и разцепи, във всички посоки се разхвърчаха остри късчета. След втория удар към водата полетяха по-големи парчета.

Сепнати от шума, в храма влязоха неколцина индианци. Отначало се изненадаха от гледката, но скоро разбраха какво прави Хоукър и се заеха да оглеждат пръснатите наоколо големи камъни — части от плочата, която бе запушвала входа към пещерата. Избутваха ги към ямата, вдигаха ги и един по един ги хвърляха вътре.

Пилотът продължаваше да удря по стената на кладенеца и когато свърши, се зае с олтара. Индианците извикаха останалите си другари и скоро образуваха верига, по която пренасяха кошници с камъни и дървета и ги изсипваха в кладенеца.

Изтощен, Хоукър предаде чука на Макартър, който след няколко минути се смени с Даниел. Като се редуваха така, след половин час тримата почти приключиха — По-голямата част от маянския олтар беше натрошена на парчета, които хвърлиха в ямата.

Индианските воини продължиха работата. Скоро кладенецът щеше да се напълни. Каменната „тапа“ щеше да тежи най-малко десетина тона и нито една сипакна нямаше да може да избяга от подземния свят.

Когато индианците отидоха да донесат още камъни, Даниел се облегна на стената, стиснала тежкия чук в ръце. Озърна се и спря поглед на разрушения олтар. Някакъв проблясък привлече вниманието й.

— Какво е това? — вторачи се тя в слабото сияние сред развалините. Опря чука на стената, приклекна сред праха и натрошените камъни и разчисти част от останките. Блясъкът се усили. Даниел се наведе и измъкна от руините камък с триъгълна форма и големина на обемист речник. Избърса праха и мръсотията от повърхността му и прокара пръсти по заоблените ъгли и ръбове. Беше направен от някакъв прозрачен материал, на пипане наподобяващ тежък акрил.