Греъм Браун: Черен дъжд

По време на този последен етап от пътуването Даниел несъзнателно се насочи към носа на кораба. Почти си бяха у дома и започваше да се пита какво ги очаква там. Един час преди пристигането при нея дойде капитанът.

— Американци ли сте?

Тя кимна.

— Някой ви търси — съобщи й бразилецът. — Смята ви за изчезнали.

— Кой? — подозрително попита Даниел.

— На пристанището. Също американец. Свърза се с нас по радиостанцията. Търсеше изчезнала група под ръководството на красива брюнетка на име Даниел. Вие сте, нали?

— Предполагам, че съм аз. Знаете ли как се казва този американец?

Капитанът поклати глава.

— Ваш приятел. — Беше развълнуван, като всеки приносител на добри новини. — Казва, че ви търсили навсякъде, проверявали всеки кораб, който пристига по реката. Значи amigo. Със сигурност.

Той се отдалечи и Хоукър зае мястото му.

Даниел не изглеждаше особено въодушевена.

— На пристанището ни чака някакъв amigo.

Пилотът сбърчи чело.

— Мислех, че не са ни останали повече amigos.

Тя кимна.

— И аз.

След час пристигнаха на оживен дъсчен кей. След сръчно маневриране около по-малки съдове, корабът се приближи достатъчно и Даниел видя в тълпата трима мъже с тъмни очила. Изглеждаха въоръжени. Единият носеше ленена риза с разкопчана яка и ръката му висеше на превръзка. Позна го веднага.

— Арнолд! — Той й се усмихна от пристанището. — Ти си истинска радост за очите ми!

Корабът пристана и тя скочи на кея.

— Съобщиха ми, че си убит. — Прегърна го, като внимаваше да не закачи болната му ръка.

— Ами да. Както винаги съм казвал, не бъркай официалната версия с истината.

— Какво ти е на ръката?

— Счупих я при падане, единственото, от което бронираната жилетка не може да те предпази.

Мор й разказа за предателството на Гибс и за падането си в реката. Как си счупил ръката в понтона на моста и едва не замръзнал, притиснат към пилона под него. Не подозирал, че всичко е организирано от Гибс, но тъй като си мислел, че ще се срещне с убиеца на Блъндин, взел всички предпазни мерки.

Докато другите слизаха на брега, Даниел накратко му разказа собствените си премеждия.

Първа се появи Сюзан Бригс, която водеше двете оцелели немски овчарки. Зад тях Макартър помагаше на куцащия Бразош, а Хоукър мъкнеше замаяния Уилям Девърс, когото бяха упоили, преди да стигнат в Манауш, за да не избяга. Последен беше Ерик.

Хората на Мор се насочиха към него, но Хоукър ги спря.

— Този човек е свободен да си върви.

— Идва с нас — възрази Мор. — Заради информацията, с която разполага.

Пилотът посочи Девърс.

— Ще трябва да я получите от него.

— Той едва ли ще знае каквото ми трябва.

— Тогава ще се наложи да гадаете — настоя Хоукър.

Мор въздъхна ядосано, но пилотът не отстъпи. Ако не беше точната стрелба на немеца, сега щеше да е мъртъв.

— Пуснете го — обади се Даниел. — Няма да е честно. Не и след всичко, което се случи там.

— Отлично — изсумтя Мор, после се усмихна, сякаш одобряваше промяната, която забелязваше в нея. Обърна се към наемника и каза: — Свободен сте да си вървите, млади човече. Днес получавате подарък — живота си. Използвайте го разумно.

Русокосият немец погледна неуверено Мор и Даниел, после Хоукър.

— Бягай оттук — каза му пилотът. — Върни се в родината си, ако можеш.

Бившият наемник колебливо закрачи по кея, озъртайки се назад, преди да се скрие в навалицата.

Мор отново се обърна към Хоукър.

— Като стана дума за завръщане в родината, разбрах, че сте сключили сделка. И въпреки провала на експедицията изглежда сте изпълнили своята част. Това няма да остане неоценено. Само че в положението, в което се намираме, не сме в състояние да спазим нашето обещание. Оперативният ни директор изчезна и се издирва за множество престъпления, включително незаконно присвояване на пари, фалшифициране на документи и убийство. Младата госпожа Лейдлоу е обявена за изчезнала и също е заподозряна. А аз, е, аз официално съм мъртъв. — Той леко поклати глава. — Въпреки това сме ви задължени и ако не се озовем в затвора, ще направим каквото можем за вас.

Хоукър беше наясно със ситуацията. Обърна се към Даниел и каза:

— Можеш да останеш тук. Познавам собственика на един нощен клуб, който с радост ще те вземе на работа.

Тя му се усмихна. Звучеше съблазнително.

— Може би следващия път. Първо трябва да оправя някои неща.

Три месеца след завръщането си от Амазония професор Майкъл Макартър чакаше в меко осветените коридори на федералната сграда „Хари Хопкинс“. Мястото излъчваше скромен чар с черешовата ламперия на стените и полираните месингови парапети и брави в ефектния стил на двайсетте години. На археолога сякаш не му се щеше да напусне тази обстановка, след като току-що беше дал показания пред извънредната сенатска комисия.