Греъм Браун - Черен дъжд

Макартър сви устни и кимна.

— Може би. После се усмихна като горд баща и добави:

— Ти си чудесна жена. Мога само да си представям на какво напрежение си била подложена. Предполагам, че си направила всичко възможно в положението, в което се намираше.

Щеше й се да мисли така.

— Не, не съм, но продължавам да работя по въпроса.

На отбивката пред сградата спря второ такси и спирачките му тихо изсвириха. Дъждът падаше на тънки струи в лъчите на фаровете му.

— Да се качим заедно? — предложи Макартър. — Отседнал съм в „Омни“.

Даниел поклати глава.

— Аз съм в обратната посока.

— Добре. Тогава ти го вземи. — Отвори й вратата, тя пристъпи напред и го целуна по бузата.

— Много поздрави на Сюзан. И се грижи за себе си, моля те.

— Ти също.

Даниел се качи и професорът затвори вратата в мига, в който таксито потегли. През мокрото стъкло тя видя, че пред него спира друго такси, после се обърна напред и се отпусна на седалката.

Докато колата напредваше предпазливо в трафика, Даниел извади сгънат лист хартия от чантичката си. Беше писмото, с което Гибс й съобщаваше за повишението й, преди да я прати в Амазония. Един от сенаторите я беше помолил да го донесе, но когато им го предложи, те решиха да не го включват в протокола. Обяснението им бе просто: смятали, че няма отношение към разследването. Някой от комисията дори намекна, че повишението още е валидно, стига тя да желае.

Даниел препрочете писмото и потрепери отвратено, когато си спомни как бе погалило самолюбието й. Смачка листа и го хвърли в малкото кошче между седалките, при празна кутия от безалкохолно и опаковки от нечий обяд.

Въздъхна, отпусна се отново на облегалката и се заслуша в шума на чистачките, свистенето на гумите по мократа настилка и прекъсваните от статично пращене новини по радиото. За пръв път, откакто се помнеше, нямаше да прави абсолютно нищо, нямаше да спазва крайни срокове, да докладва на началници или да преследва някакви цели. За своя огромна изненада установи, че усещането е изключително приятно.

Арнолд Мор стоеше в тъмна, облицована с олово стая в подземието на сграда пет заедно с шефа на Изследователския отдел и един учен, който работеше по теорията на студения ядрен синтез. Обсъждаха резултатите от анализите на сияещия триъгълен камък, който Даниел беше донесла от Амазония.

— Определено генерира енергия — съобщи шефът на ИО. — Всъщност огромно количество. Обаче не знам как.

— Не е ли чрез студен ядрен синтез?

Ученият поклати глава. Бяха търсили едно, а откриваха съвсем друго.

— Технологията е още по-съвършена.

— Горещ ли е? — попита Мор.

— По-скоро е топъл, но топлината е най-малкото от неговите проявления.

— И къде отива тази енергия? — настоя Мор.

— Повечето от нея се насочва в електромагнитен импулс — отвърна ученият. — Затова трябваше да го свалим тук и да изолираме помещението с олово.

Сияещият камък лежеше пред тях. Сега съвсем чист, той бе съвсем прозрачен. За разлика от кристалите на Мартин, в него нямаше включения и по полираната му повърхност нямаше драскотини. Поне на пръв поглед не се забелязваха вътрешни структури. И все пак бялата светлина трябваше да идва отнякъде, както и топлината, и енергията.

Изследователите едва бяха започнали да го проучват, но Мор очакваше да открият особености като при кристалите, включително микроскопичните линии, наноканалите и другите още по-чудати елементи.

Знаеше, че това е уред, но приличаше повече на произведение на изкуството. В него имаше нещо хипнотизиращо. Колкото по-дълго го гледаше, толкова по-сигурен беше, че наистина вижда импулса, за който говореха учените. Струваше му се ритмичен, хармоничен.

— Винаги ли прави така? — попита той.

Ученият кимна.

— Точно това е импулсът. Последователността му е изключително сложна, с бързи флуктуации. Но последователност има и тя се повтаря непрекъснато.

Мор продължаваше да се взира в камъка. Можеше да види импулса, да го усети.

— Знаете какво е това, нали? — попита го шефът на ИО.

Още не му бяха разкрили тази информация, но Мор имаше предчувствие, затова каза:

— Да. Така ми се струва.

Двамата се спогледаха и ученият продължи:

— Е, трябва да ви кажа, че според нас сте прав.

— Някакъв сигнал — отвърна Мор. — Послание.

— Както ви казах, той се повтаря неизменно. Освен…

Мор се вгледа в очите му.

— Освен какво?

— Освен една незначителна промяна, която забелязахме едва след като разграничихме отделните фази на сигнала — неохотно довърши ученият.