Греъм Браун - Черен дъжд

Пилотът откъсна парче от ризата на Верховен, за да му направи турникет, и нареди да повикат Даниел.

Раненият погледна ръката си. Очите му губеха фокус.

— Къде е момичето?

— Успя да стигне до храма — отвърна Хоукър, докато увиваше плата около ръката му.

Верховен едва кимна и изпъшка:

— Престани.

Хоукър стегна турникета и се зае да прави втори.

— Късно е за това — дрезгаво прошепна южноафриканецът. — По-добре да си отида така… отколкото в някой дом.

Пилотът спря и Верховен го погледна. Започна да кашля кръв.

— Всички грехове са опростени, нали? — успя да прошепне.

Хоукър поклати глава.

— Няма нищо за прощаване.

Верховен едва забележимо кимна и успя да произнесе:

— Адски си прав. — В момента, в който Даниел пристигна при тях, той протегна ръка и сграбчи Хоукър за ризата. — Довърши тая работа. Довърши я и заведи хората у дома.

Разтърси го веднъж, сякаш за да подчертае заповедта, но пръстите му се изплъзваха. После дланта му се отпусна и падна на сухата земя. Без да затвори очи, Пик Верховен умря.

Даниел приклекна до Хоукър и постави длан на рамото му. Пилотът се взираше в мъртвеца, неспособен да откъсне поглед от него.

Викът на Бразош наруши мълчанието:

— Боже мой!

Хоукър и Даниел се обърнаха към него. Носачът мрачно се взираше в контролния пулт на охранителната система.

Хоукър протегна ръка и затвори очите на Верховен. Взе черния пистолет от земята, изправи се и последва Даниел към пулта.

На дисплея се появяваха обекти — бяха поне дванайсет. Пак се струпваха откъм запад — Броят им бързо растеше, като че ли чакаха да се съберат, за да нападнат.

Хоукър погледна нагоре. Мъглата над тях се сгъстяваше в плътен тъмносив пласт и слънцето вече не се виждаше.

Преди разразяването на бурята времето за всички изтичаше — и за зверове, и за хора.

Хоукър се взираше в компютърния екран — електромагнитното излъчване го беше повредило почти безвъзвратно, но се виждаше, че броят на зверовете откъм запад продължава да расте.

— Върви при храма — каза той на Даниел.

Тя погледна дисплея.

— Никъде няма да ходя.

Пилотът посочи Бразош.

— Той няма да успее без твоя помощ.

Тя кимна неохотно.

— Напълнете траншеята и я подпалете — добави Хоукър. — Действайте бързо. Нямате много време.

Лейдлоу хвана носача за ръката, помогна му да се изправи и тръгнаха към пирамидата. Кучетата ги последваха.

Хоукър се обърна към дърветата, които бяха започнали да се огъват под напора на вятъра. Клоните им се люлееха, листата им се бяха обърнали с вътрешната страна навън. В пространствата между стволовете зърна движение. Зверовете бяха там, блъскаха се за по-добра позиция, сумтяха и надаваха крясъци. Изглеждаха нервни, колебливи — може би заради огньовете, гаснещите слънчеви лъчи или заради смъртта на първите, които бяха нападнали, но нещо явно ги възпираше.

Каквато и да беше причината, това нямаше да продължи много. Небето бързо потъмняваше и вятърът ставаше все по-студен — ледени въздушни течения, предшестващи наближаващата буря. По поляната хвърчаха листа и шума. Скоро щеше да настъпи моментът, в който нямаше да има нито слънце, нито дъжд. И тогава щеше да започне атаката.

— Я да видим дали можем да ви дадем друга тема за размисъл — каза Хоукър и насочи кратък откос към множеството, после изстреля няколко куршума по последния варел керосин, разположен между него и зверовете.

Контейнерът избухна с мощен грохот и зверовете се пръснаха, но скоро се събраха отново. След малко един от тях излезе между дърветата.

Хоукър го зяпна със страхопочитание. Беше истинско чудовище, високо близо три метра до плещите, широко и ъглесто. Челюстите му леко се разтваряха при вдишване и издишване и разкриваха остри като кинжали зъби. То се издигна за миг на задните си крака и подуши въздуха като страховит фантастичен водоливник, издялан от черен вулканичен камък.

От джунглата се появи малко по-дребен негов двойник. Създанието тихо сумтеше и редиците остри косми на тила му се движеха като тръстика на вятъра. То премести поглед от Хоукър към керосиновите пламъци и после към извисяващия се зад тях храм.

Пилотът свали фугасна граната от колана си и изтегли пръстена. Без да откъсва очи от най-грамадния звяр, той я хвърли към дърветата и сипакните проследиха полета й на тъмния небесен фон. Гранатата избухна до тях и в този момент Хоукър откри огън.

Бронебойните куршуми се забиха в туловището на огромното чудовище. Разхвърчаха се тъмна кръв и парчета кост и съществото падна като подкосено. Вторият звяр хукна обратно към джунглата, но се строполи под дъжда от куршуми.