Алън Брадли - Номерът с въжето

Отрова за мишки! Това вещество се използваше масово във фермите, особено в онези, в които курниците привличаха вредители. На дъното беше останала една бяла таблетка. Извадих тапата и помирисах. Нищо.

Грейс лежеше на пода и се гърчеше, а крайниците й отказваха да я слушат.

Коленичих и подуших устните й. Миризма на горчиви бадеми.

Знаех, че щом таблетките калциев цианид са попаднали в контакт с влагата в устата, гърлото и стомаха й, от тях се е отделил водороден цианид — отровен газ, който можеше да я убие за пет минути.

Нямах време за губене. Животът й беше в мои ръце. За малко да се паникьосам при тази мисъл, но се овладях.

Огледах се внимателно наоколо, като поглъщах всяка подробност. Освен свещта, олтара, снимката на Робин и играчката му корабче, в нишата имаше само боклук.

Всъщност това не бе съвсем всичко. На стената висеше стара поилка за птици: обърната надолу стъклена крушка и тръбичка, през която с помощта на гравитацията съдът стоеше винаги пълен, за да могат гълъбите да топят клюновете си. По чистата вода разбрах, Грейс я е напълнила наскоро.

Една стъклена запушалка позволяваше достъпът на вода от резервоара до поилката да бъде спрян. Завъртях я и внимателно извадих съда от скобите с пружини, на които беше закачен.

Грейс изстена страховито на пода и явно вече не разбираше, че не е сама.

Внимателно пристъпих до мястото, от което излетя гълъбът. Предпазливо опипах сламата и усилията ми веднага бяха възнаградени. Там имаше яйце. Не, две малки яйца!

Оставих ги внимателно до поилката и взех корабчето. На дъното му забелязах прикрепена оловна тежест. Да му се не види!

Пъхнах я в пролуката между две тухли на перваза и дръпнах с всички сили… после дръпнах пак. На третия път тежестта се откъсна.

С помощта на острия корпус на корабчето като нож за маджун се наведох през отвора към широкия перваз, който от векове е служил за място, на което да кацат гълъбите.

Под мен дворът на фермата беше празен. Нямаше смисъл да губя време, като викам за помощ.

Стъргах с острото тенекиено дъно на корабчето по перваза, докато не събрах онова, което ми трябваше, а после го смъкнах неохотно с пръст в поилката.

Оставаше само още една стъпка.

Въпреки че заради малкия си размер с тях се работеше трудно, успях да счупя яйцата едно по едно, както ме бе учила госпожа Малит: един рязък удар в средата, а после с помощта на двете части от черупката като чаши, прехвърлях жълтъка от едната в другата, докато и последната капчица белтък не се изсипа в поилката.

Взех стъкленото шишенце от хапчетата и започнах да кълцам, натискам и разбърквам, докато не получих около половин чаша сивкава кал на бучки със съвсем дек жълтеникав оттенък.

За да не го преобърне — Грейс вече се тресеше и лицето й бе порозовяло от липса на кислород — седнах до нея по турски на пода и положих главата й в скута си. Тя беше твърде слаба, за да се възпротиви.

Стиснах носа й с палец и показалец и отворих устата й с надеждата, че при някой спазъм няма да ме захапе.

Тя веднага затвори уста.

Нямаше да е толкова лесно, колкото си мислех.

Стиснах носа й малко по-силно. Сега, ако искаше да диша, щеше да се наложи да диша през устата. Никак не ми беше приятно да я мъча така.

Очите на Грейс изскочиха от орбитите си и тя започна да се задушава, после отвори уста и вдиша, но след това я затвори отново.

Възможно най-бавно и нежно се наведох, взех пълната до горе поилка и зачаках подходящия момент.

Той дойде по-рано отколкото очаквах. Грейс отвори уста и докато си поемаше въздух, аз изсипах съдържанието на поилката в устата й и я затворих, като натиснах с длан под брадичката й. Празната поилка се удари с трясък в пода.

Но виждах, че Грейс се бори с мен. Някаква част от нея беше толкова непоклатимо решена да умре, че тя държеше сместа в устата си и отказваше да я глътне.

С кутрето на дясната си ръка започнах да я мушкам в гърлото като чайка, която кълве в пясъка.

Сигурно изглеждахме като древногръцки борци. Грейс, притиснала глава в сгъвката на ръката ми, а аз — надвесена над нея, разтреперана от физическите усилия да й попреча да изплюе гнусната смес.

И точно преди тялото й да се отпусне безжизнено я чух как преглъща. Вече не се съпротивляваше. Внимателно отворих устата й. Като изключим слабото и гнусно сияние на чужда материя, тя беше празна.

Изтичах до прозореца, наведох се до където успях под слънчевите лъчи.

Сърцето ми се сви. Дворът беше още пуст.