Алън Брадли - Номерът с въжето

Денуин Ричардсън — викарият. Когото Лудата Мег е видяла да танцува гол недалеч в Гибът Уд.

Прибрах доказателството в джоба си.

Сега оставаше само малката спалня в дъното. Стаята на Робин. Нямаше как да не е неговата стая. Тихо прекосих площадката и спрях пред затворената врата. Чак тогава изпитах лек страх. Ами ако Гордън или Грейс внезапно нахълтаха в къщата и изтичаха на горния етаж? Как щях да обясня какво правя в спалните им?

Прилепих ухо до вратата и се заслушах. Не се чуваше нито звук.

Натиснах бравата и влязох.

Както и очаквах, стаята беше на Робин, но на малко момче, мъртво от пет години: легълце, сгънати одеяла, празен гардероб и балатум на пода. Нямаше олтар, нямаше свещи, нямаше снимки в рамки на покойника, яхнал кон или покачен на клона на ябълково дърво. Какво разочарование!

Стаята беше гола и простичко обзаведена като „Стая в Арл“ на Ван Гог, само че без топлината; тук беше студено и безлично като луната през зимата.

Огледах се набързо, излязох и затворих почтително, почти нежно, вратата след себе си.

В този миг чух стъпки на долния етаж.

Какво да правя? Възможностите се стрелнаха в главата ми. Можех да изтичам разплакана по стълбите и да се престоря, че съм се изгубила, докато съм ходела насън. Можех да заявя, че съм получила нервна криза и не знам къде се намирам; че от двора съм видяла на прозореца лице, което ме е подканило да се кача горе с костелив пръст: че съм помислила, че Грейс Ингълби е в беда.

Колкото и интересни да бяха тези варианти те щяха да си имат последици, а ако имаше нещо, от което никак не се нуждаех в момента, то това бяха нови усложнения в живота ми. Реших да се промъкна тихо надолу по стълбите и да се моля да не ме хванат.

Но идеята угасна още в мига, в който се роди. В мига, в който стъпих на него, най-горното стъпало изскърца пронизително.

В подножието на стълбите се чу плясък като от криле на хваната в къщата птица. Изминах бавно, но равномерно останалата част от стълбите надолу. Слязох, надзърнах зад ъгъла и кръвта ми се смрази.

Слънчев лъч осветяваше края на коридора, където малко момче с гумени ботуши и моряшко костюмче тъкмо излизаше през отворената врата.

Бях убедена, че е бил в шкафа под стълбите през цялото време. Стоях неподвижно пред отворената врата, изправена пред дилема. Какво да сторя? Знаех, че щом изляза от къщата, най-вероятно повече никога няма да стъпя пак в нея. Най-добре щеше да разгледам какво има зад вратите на шкафа, преди да тръгна след привидението с моряшкото костюмче.

В тъмния шкаф от голата крушка висеше шнур. Дръпнах го и лампата светна. Вътре нямаше нищо.

Нищо, освен чифт детски гумени ботуши, досущ като онези, които видях на краката на фигурата в коридора.

Основната разлика беше, че тези ботуши бяха полепнали с кал, още мокра от дъжда сутринта.

Или от гроб.

Изтичах до отворената врата и зърнах морскосиньото костюмче да изчезва зад работилницата. Знаех, че зад онези ръждясали стени има сложен лабиринт от пристройки: плетеница от рушащи се бараки, във всяка от които сигурно имаше по десетина добри скривалища.

Хукнах след него като хрътка по диря. Изобщо не ми мина през ум да се уплаша.

Но в следващия момент спрях рязко. Тясна алея зад работилницата водеше надясно. Дали беглецът избягал оттук, за да ме обърка? Тръгнах предпазливо през тесния проход, като внимавах много да не докосвам рушащите се стени от двете страни. Дори и най-малката драскотина от някоя от острите като бръсначи ламарини със сигурност щеше да предизвика тетанус и аз щях да свърша завързана за болнично легло с пяна по устата, раздирана от чупещи костите спазми.

Колко щастливо си живееха Дафи и Фели!

„Казах ти, че няма да свърши добре — щеше да рече Дафи на татко. — Не биваше да я оставяш да прави каквото си поиска.“

Заради това пристъпвах съвсем бавно и внимателно напред. Когато най-сетне стигнах до края, установих, че проходът е препречен от лявата ми страна от купчина разнебитени варели за бензин, а отдясно — от обрасла с коприва кочина.

Докато пристъпвах бавно назад през прохода на смъртта, който на връщане ми се стори още по-тесен, спрях и се ослушах, ала освен далечното кълване на кокошки, чувах единствено собственото си дишане.

Минах бавно на пръсти измежду порутените бараки, като се оглеждах зорко с периферното си зрение, защото знаех, че във всеки един миг нещо може да ми се нахвърли от мрачния праг.