Алън Брадли - Номерът с въжето

Чак тогава забелязах следите по земята: малкото стъпки можеше да са оставени единствено от подметките с грайфери на детски ботуш.

Наострих всичките си сетива и последвах стъпките.

Те ме отведоха покрай работилницата; покрай ръждясалото купе на древен трактор, килнато под невъзможен ъгъл настрани, липсваше му едно колело и приличаше страшно на наполовина потънал в пясъка древен двигател, изхвърлен от морето.

Щом завих бързичко наляво, се озовах в подножието на гълъбарника, чиято кула се извисяваше над мен като замък от приказка с пъстрите си тухли, обагрени почти в златисто от следобедното слънце.

Макар да съм идвала тук и по-рано, винаги минавах по друг маршрут, затова сега бавно се промъкнах до разнебитената дървена врата, а в ноздрите вече ме блъскаше острата миризма на птичи курешки.

За миг си помислих, че може и да греша. Навярно момченцето с моряшкото костюмче е изтичало покрай кулата и вече е навлязло навътре в полето. Но стъпките показаха обратното: те водеха право към вратата на гълъбарника.

Нещо се отърка в крака ми и сърцето ми едва не изскочи.

— Мяу — обади се глас.

Беше Ток, по-бъбривата от двете котки на Ингълби.

Поставих пръст пред устните си, за да й покажа да замълчи, преди да се сетя, че котките не разбират езика на тялото. А може пък и да го разбираха, защото без да издаде и звук повече, Ток приклекна и се промъкна в сумрачния гълъбарник.

Поколебах се за миг и я последвах.

Вътре всичко си беше както го помнех: безбройните слънчеви лъчи се просмукваха през процепите в старата зидария; задушаващият, прашен въздух. Този път обаче от нишата горе не се чуваше зловещ вой. Беше тихо като в криптата под замъка на Смъртта.

Стъпих с един крак на стълбата и вдигнах глава нагоре, където рамката се губеше в мрака. Старото дърво изскърца зловещо и аз спрях. Който — или каквото — и да стоеше горе в почти пълната тъмнина, знаеше, че съм го приклещила в ъгъла.

— Ехо! — провикнах се, по-скоро за да разведря себе си. — Ехо! Аз съм, Флавия! Има ли някого горе?

Единственият звук, който идваше оттам, беше жуженето на пчели край горните прозорци, което кухата вътрешност на кулата усилваше гротескно.

— Да не се уплашиш! Качвам се! — провикнах се пак.

Малко по малко, стъпка по стъпка, започнах да се изкачвам предпазливо. Отново се почувствах като Джак по бобеното стъбло — напредвах сантиметър по сантиметър, за да се изправя лице в лице с някое незнайно страшилище. Старото дърво скърцаше ужасно и знаех, че всеки момент стълбата може да се счупи и аз да политна към сигурната си смърт на каменните плочи долу, както великанът — и Рупърт — паднаха на куклената сцена.

Имах чувството, че се изкачвам цяла вечност. Спрях и се ослушах: все още не се чуваше нищо друго, освен пчелите.

Продължих да се изкачвам все по-нагоре, като поставях внимателно крак на всяка следваща летва и стисках толкова здраво страничните греди, че пръстите ми бяха започнали да изтръпват.

Най-сетне очите ми се изравниха с нивото на сводестата ниша и пред погледа ми се разкри вътрешността й. Една фигура се бе навела над олтара на Робин Ингълби: същата фигура, която избяга от къщата.

Коленичило с гръб към мен, малкото привидение беше облечено с моряшко костюмче на бели и сини райета с кална яка и къси панталони; набраздените от грайфери подметки на ботушите му бяха почти в лицето ми. Ако протегнех ръка, щях да ги докосна.

Коленете ми се разтрепериха силно и заплашиха да се подкосят и аз да полетя назад в бездната.

— Помогни ми — казах, изненадващо и необяснимо, подтикната от някаква древна част от мозъка ми, явно останала от времето на влечугите.

Протегна се ръка, бели пръсти ме хванаха и с изненадваща сила ме издърпаха на безопасно място. Миг по-късно се озовах клекнала на сигурно, но разтреперана, лице в лице с призрака.

Макар моряшкото костюмче с квадратната си яка и котвички по сакото, и гумените ботуши, несъмнено да бяха на мъртвия Робин Ингълби, изнуреното лице, което се взираше в мен изпод моряшката шапка, беше на дребната му майка, Грейс.

— Вие — не успях да се сдържа аз. — Била сте вие.

Лицето й беше тъжно и изведнъж ми се стори много, много старо. Трудно ми беше да повярвам, че у тази жена е останал и един атом от Грейс Тенисън, щастливото дружелюбно момиче, което така енергично е поправяло вътрешностите на Петър Велики — сребърния самовар в чайната.

— Робин е мъртъв — покашля се тя. — Дяволът го взе.