Джеймс Ролинс - Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Когато крадецът стигна до вратата, се разнесе нов шум.

Откъм стъпалата на главния вход се чу свиреп лай. В дома влетя космато кафяво торпедо, което се движеше ниско над земята.

— Уотсън, не! — простена Джейк.

Старият басет не се намираше в най-добрата си бойна форма. Караше четиринайсетата си година, вече бе полуоглушал и полуослепял. Явно бе проспал по-голямата част от суматохата, но изстрелът го бе събудил и го бе накарал да се втурне в къщата.

Уотсън прескочи последното стъпало и се хвърли на помощ на Джейк.

Естествено, не бе по силите му да се справи с якия крадец. Похитителят замахна с ръка, сякаш тя бе стик за голф, удари Уотсън по рамото и го претърколи.

Джейк побесня от гняв. Освободен от ръката, която го задушаваше, той дръпна рязко червения колан, който придържаше тренировъчния му екип и се измъкна от хватката на крадеца. В ръцете на Скелета остана само дрехата.

Вече свободен, Джейк се извъртя и се хвърли по гръб на пода. Още държеше ръкава на екипа и го дръпна с всички сили.

Скелета, който бе изненадан от развоя на събитията, изгуби равновесие. Джейк го ритна с двата си крака, нанасяйки му удар право в лицето. Усети как някаква кост, попаднала под едното му стъпало, изхрущя.

Крадецът нададе вик на изненада и болка, пусна момчето и се запрепъва към прага, а сетне и по стъпалата.

Морган Дръмонд се втурна напред.

— Стой долу! — извика той на Джейк и продължи към вратата.

Но партньорът на крадеца вече бе запалил двигателя на колата им. Морган стреля, но гумите на черния седан се завъртяха бясно по чакъла.

Джейк се изправи навреме, за да види задните стопове на автомобила, който мина напряко през английската градина и профуча към портите. Един от изстрелите на Морган пръсна задното стъкло на колата, но тя не спря и скоро се скри зад гористия хълм.

Крадците се измъкнаха.

Морган се върна със зачервено като домат лице. Очевидно искаше да се разкрещи, но вместо това изрече с напрегнат, опънат като тетива на лък, глас:

— Следващия път, когато ти кажа да стоиш мирно, момче, просто го направи, по дяволите!

Джейк кимна с облекчение.

Морган отиде в библиотеката. Чичо Едуард бе завързан за един стол. Едното му око бе толкова подуто, че не се виждаше, а долната му устна бе сцепена и кървеше. Лицето му обаче бе почервеняло, сигурен признак, че е повече ядосан, отколкото наранен. Морган и леля Матилда се заеха да го освободят.

Скимтенето на басета отклони вниманието на Джейк в друга посока. Уотсън се приближи, накуцвайки.

— О, не…

Коленичи на каменния под, за да посрещне старото куче. Уотсън завъртя опашка, дишаше тежко и бе увесил език. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото наранен. Въпреки това Джейк прокара длани по тялото му. Не напипа счупени кости, явно Уотсън бе само натъртен.

Джейк го прегърна. Чувстваше го като член на семейството, а не като домашен любимец.

— Съжалявам, Уотсън, много съжалявам.

Морган се появи зад гърба му.

— Вината не е твоя.

Джейк вдигна очи към него, сетне отклони поглед към големия салон. Половината витрини бяха разбити, съдържанието им бе разпиляно или счупено, а това бяха безценни съкровища, събирани поколения наред: редки бръмбари и пеперуди, забодени с карфици, препарирани животни, които отдавна бяха изчезнали в природата, необикновени артефакти и тотеми, донесени от цял свят, вкаменелости от различни ери и епохи.

Каква ли част от това бе изгубена завинаги?

Гласът му бе приглушен от шока.

— А чия е вината тогава?

Джейк се обърна и погледна леля си и чичо си. Леля Матилда бе оправила шапката си и бе привела белите си къдрици в ред. Бе успяла да донесе на съпруга си торбичка лед. Едуард я беше увил в кърпа и притискаше с нея подутото си око. Никога не бе изглеждал толкова крехък и беззащитен.

Сърцето на Джейк се сви.

Едуард и Матилда не му бяха кръвни роднини. Бяха приятели на дядо му и ръководеха имението Рейвънсгейт вече три поколения. След като родителите на Джейк и Кейди изчезнаха безследно, двете деца нямаха роднини, които да се грижат за тях, затова Едуард и Матилда им станаха настойници като продължиха да работят като икономи. Двамата възрастни бяха силно привързани към децата досущ като истински родители, а понякога бяха и също толкова строги.

— Какво искаха крадците? — попита Джейк.

Чичо Едуард бе вдигнал очилата си от пода, но стъклата им бяха счупени.

— Там е цялата работа! Няма никаква логика! Все питаха за часовника на баща ти. Онзи, златният, който майка ти му подари за годишнината.