Джеймс Ролинс - Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Всички погледи се насочиха към Морган.

Той сви рамене.

— Трябваше да забавя и нея. Явно съм успял, нали?

Джейк поклати глава и влезе в къщата. Пътьом хвърли гневен поглед към Морган Дръмонд:

— Страхотно! Сипваш малко захар в резервоара на Ранди, а мен за малко да прегазиш!

Морган се наведе и прошепна в ухото му:

— Но все пак успя да дойдеш тук, момче. Следващия път ще трябва да използвам боклуджийски камион.

Джейк впери поглед в него. Това сарказъм ли бе, или в думите се криеше заплаха? Трудно му бе да прецени. Като се вземе предвид и британският му акцент, Морган Дръмонд звучеше досущ като Джеймс Бонд.

Преди Джейк да успее да прецени, зад гърба му се разнесе писък. Кейди стоеше на прага, изгубила ума и дума при вида на опустошения им дом.

— Какво се е случило?

Добър въпрос.

Джейк се взираше в счупените витрини и разпилените съкровища.

Какво наистина се бе случило тук?

В полунощ някой почука на вратата му.

Джейк го очакваше. Стана от леглото и прекоси стаята, като внимаваше да не събори купчините книги и листа, осеяли пода като минно поле. Това бяха резултатите от всичките му изследвания през последните три месеца и покриваха най-различни области — от личните спомени на Хауърд Картър за откриването на гробницата на Тутанкамон до „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг (на страниците й Джейк бе нахвърлял няколко бележки, показващи допуснатите от автора грешки). Бе събрал и книги, посветени на египетските йероглифи, списания със статии върху праисторическата флора и фауна, научни изследвания относно възможността за пътуване във времето.

Джейк прекарваше вечерите си в четене и препрочитане на доклади и статии, свързани с Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз. Изненадващата поява на Морган Дръмонд бе подновила интереса му към компанията. Удивително колко много слухове — повечето от тях направо гадни — се носеха за нея и нейната история.

Това не бе кой знае колко необичайно предвид своеобразното отшелничество на нейния президент. Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX, вече прехвърлил деветдесетте, сякаш бе изчезнал от този свят. Съществуваха само няколко негови снимки. Джейк бе открил само една, направена когато Бледсуърт е бил много по-млад: на нея бе изобразена висока, слаба фигура в британска военна униформа. Корпорацията бе много стара, първите си сделки бе сключила още през Средновековието. Твърдеше се, че фамилията Бледсуърт натрупала първото си състояние, продавайки фалшиви еликсири, които уж предпазвали от чума. Оттогава насетне Бледсуърдови продължили да правят пари по законни и незаконни начини, докато компанията им не станала най-богатата в Англия и четвъртата по големина в света.

Джейк не се почувства комфортно при новината, че подобна корпорация „държи под око“ собственото му семейство.

Досущ като Магелан, тръгнал на околосветско пътешествие, той най-сетне прекоси осеяния с книги под и стигна до вратата. Отвори я и завари на прага Кейди, облечена с долнище на пижама и огромна тениска с емблемата на любимата й в момента пънк-поп група „Атомни Вампири“.

Тя влезе в стаята, без да чака покана.

— У теб ли е?

— Разбира се. Не бих оставил часовника на татко на долния етаж, при положение че Морган Дръмонд е в дома ни.

Чичо Едуард бе поканил Морган да прекара нощта в една от стаите за гости. Джейк знаеше, че едрият англичанин бе спечелил симпатиите на леля му и чичо му, но той самият продължаваше да храни известни подозрения.

Денят бе дълъг и изморителен, изпълнен с полицейски сирени и линейки. Лекарите се погрижиха за раните им, полицаите записаха показанията им. Пред имението бе паркиран патрулен автомобил, в който дежуряха двама полицаи.

В случай, че тези бандити се върнат, бе казал чичо Едуард.

Домът им вече се намираше в безопасност. Кейди се отпусна рязко на леглото на Джейк и събори купчина книги.

— Внимавай! — предупреди я той и се зае да събира и подрежда разпиляното.

Тази купчина съдържаше информация за Атлантида. Повечето текстове не струваха и пукната пара, съдържаха пълни глупости и фантасмагории, но Джейк проявяваше специален интерес към темата за изчезналия континент. Достатъчно бе да погледне ръката си, за да си напомни, че Атлантида не е мит.

На китката си носеше гривна от сребрист магнетит, която сякаш бе излята около ръката му — не се виждаха нито спойки, нито закопчалка. Не можеше да я свали. Върху повърхността й бяха гравирани едва забележими редове, изписани на езика на Атлантида. Джейк отдавна се опитваше да разчете написаното, сравнявайки го с други изгубени езици.