Джеймс Ролинс - Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Засега не бе постигнал никакъв успех.

Гривната му бе подарък и награда от старейшината на ур, неандерталското племе, което също живееше в праисторическата долина на Калипсос, земя, която се намираше под закрилата на древна атлантическа технология.

Кейди носеше същата гривна, макар да наричаше своята браслет и да я бе украсила с всевъзможни висулки, използвайки магнетичните й свойства, които ги придържа да не падат. Първоначално Джейк не одобряваше отношението на Кейди към гривната, но експериментите на сестра му в областта на бижутерията разкриха едно необикновено свойство. Гривната привличаше не само желязо, а всеки метал: сребро, злато, дори платина.

Поредната загадка.

След като подреди разпилените книги, Джейк седна с кръстосани крака на леглото и извади златния часовник от джоба на пижамата си. Постави го между себе си и Кейди.

— Откъде крадците са научили, че часовникът е у нас? — Попита Кейди. — Казвал ли си на някого?

— Разбира се, че не! А ти?

Кейди извърна театрално очи.

Не!

Сетне отново сведе поглед към брат си.

— Предполага се, че мозъкът в цялата тази история си ти. Имаш ли някакви теории?

— Единственото, за което съм сигурен, е, че корпорацията Бледсъурт е замесена по някакъв начин.

Много хора в Калипсос знаят, че сме намерили часовника на татко. Може някой да се е разприказвал и това да е стигнало до тук, в нашето време. Не мога да се сетя за друга възможност.

— При това положение можем ли да се доверим на Дръмонд?

— Не зная.

Джейк изпитваше смесени чувства към англичанина. Сигурен бе, че Морган лъже — или най-малкото, не е напълно откровен — относно причината за толкова навременната си поява в дома им. В същото време обаче Джейк не можеше да не послуша и своята интуиция. И бе започвал да харесва едрия англичанин.

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Което ни води до следващия въпрос: защо тези крадци дойдоха за часовника точно сега? Тук сме вече три месеца. Защо тъкмо днес?

И двамата нямаха представа. Замълчаха, всеки от тях бе потънал в собствените си мисли.

Най-сетне Кейди взе часовника и го завъртя в ръка. Погледът й се изпълни с копнеж.

— Помня, когато мама го подари на татко. Бях едва на пет. Той ми позволи да седна в скута му и да навия часовника.

Тя отвори капачето и се взря в циферблата. Стрелките не се движеха. След като бе престоял толкова дълго във витрината, бе спрял да работи.

Кейди започна да върти коронката и да навива механизма. Джейк не понечи да я спре. И двамата бяха опитали какво ли не, за да манипулират часовника, да го накарат да ги пренесе обратно в Пангея, където да продължат издирването на родителите си.

Всичките им опити се бяха провалили.

Трябваше да открият друг начин да се върнат там.

Кейди спря да върти коронката и остави механизма да тиктака в ръката й. Гласът й стана тих и нежен като на малко дете.

— Помня как татко го носеше в джобчето на жилетката си, а аз допирах ухо, за да чуя тиктакането му. Все едно чувах сърцето на татко да тупти.

Джейк видя болката, примесена с щастие, в очите на сестра си.

— Дай и на мен — каза той и взе часовника.

Допря го до ухото си и се заслуша в тихото тракане на финия механизъм. Затвори очи, но вместо пред него да изникне образа на баща му, си представи зъбчатите колелца в часовника. Бе прочел куп книги по часовникарство като част от заниманията си по орология, изкуството за измерване на времето.

Джейк знаеше, че в часовникарството, а и в начина, по който времето се движи, има нещо важно, което му убягва. Продължи да слуша тиктакането с надеждата да получи внезапно просветление. Представи си часовниковия механизъм под металния корпус — прецизното движение на зъбните колелца, пружинните, балансите, осите. Не всички части бяха метални. За да намалят триенето, часовникарите вграждаха в някои движещи се части скъпоценни камъни: рубини, сапфири, изумруди, дори диаманти.

Докато Джейк слушаше тиктакането на часовниковия механизъм, в главата му изникна следната картина. Намираше се отново в Астромикона, разположен на върха на замъка Калакрис в Калипсос и гледаше смаяно огромния механизъм, който изпълваше пространството под купола. Докато часовникът тиктакаше в ухото му, медните колела на Астромикона се завъртяха и разноцветните кристали започнаха да обикалят в орбита около тях. Слънчевите лъчи осигуряваха енергията за въртенето на механизма. Астромиконът бе истински шедьовър на часовникарското изкуство, захранван от слънчева енергия.