Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Вие двамата сте си лика-прилика. — Облиц взе запалката си, щракна я и задържа бутончето за газта натиснато. Вдигна я между себе си и Ламоя и се втренчи в сержанта през жълтия пламък. После върна запалката на мястото й. Междувременно бе успяла да запали друга цигара. Димът се изви на спирали.

— Нямаме намерение да ви търсим отговорност заради сексуалните ви предпочитания или навици — обади се Матюс. — Тук сме, защото вярваме, че можете да помогнете на нашето разследване; че вашето преживяване може да е пряко свързано с поне една от изчезналите жени. — Понякога трябваше да изрече думите, да изрази на глас мислите си. Гръбнакът й изтръпна, а кожата на врата й настръхна. С изключение на цвета на косата й, Тина Облиц изглеждаше досущ като Сюзан Хебрингър. Приликата е прекалено голяма, за да е обикновено съвпадение, би казал Болд.

Психоложката рече:

— Когато сте на улицата, носите на главата си шал или шапка. — Тя уточни: — Тъмен шал.

Облиц я изгледа невярващо.

— Откъде, знаете това, по дяволите?

— Бихте ли го сложили?

Ламоя си замълча, въпреки че очевидно не разбираше каква бе целта на молбата й.

Жената измърмори недоволно, донесе шала и го върза на главата си.

— Не мога да си поддържам прическата заради постоянните ви валежи — оплака се тя. — Не и без лак, а аз го ненавиждам.

— Виждаш ли? — обърна се психоложката към сержанта, който продължаваше да изглежда объркан. — Приликата.

— Хебрингър — прошепна той. Или по-скоро ахна. — Как сме могли да пропуснем това?

— Не го пропуснахме — отвърна Матюс. — Просто ни трябваше известно време, за да го забележим.

Облиц ги гледаше, като въртеше комично глава ту към единия, ту към другия, сякаш беше наблюдател на тенис среща. Тя застана до дивана със запалена цигара и спря погледа си върху психоложката.

— Какво да правя? Как да ви помогна?

— Разкажете ни за онзи ден — каза Ламоя. — Опишете ни всичко до момента, в който забелязахте воайора.

— От тогава мина доста време.

— Каквото си спомняте — настоя Дафни с изненадващо любезен глас.

Облиц седна отново на дивана, все още с шала на главата.

— Разполагах с няколко свободни часа. Посетих музея. Шоуто на Ани Лейбовиц. Някои от туристическите ви забележителности.

Сержантът погледна Матюс. Неговите обикновено безизразни шоколадовокафяви очи блестяха от вълнение.

Те забързаха по слабо осветения хотелски коридор към асансьорите, но Матюс реши да използват пожарния изход и стълбите. Току-що бяха уведомили Ламоя, че от криминалната лаборатория е пристигнал предварителният доклад за колата на Лени Нийл и двамата изгаряха от нетърпение да научат резултатите.

— Това не прави работата ни по-лесна, нито ме кара да се чувствам адекватно, че съм го предвидила. — Тя задържа вратата, за да мине сержантът.

— Нашата работа? — каза Ламоя, като спря само на няколко сантиметра от нея. — Харесва ми как звучи тази дума.

— Не ставай сантиментален. — Психоложката остана на мястото си и не му позволи да я уплаши със своята близост; беше облегнала гръб на студената метална врата и гърдите на двамата почти се допираха. Тя каза: — Строежи, туристически забележителности. Не виждам как се връзват с това Хебрингър и Рандолф, след като и двете са местни, и двете живеят в центъра на града. Но предполагам, че трябва да започнем оттам, след като ни се отдава такава възможност.

— Работим добре заедно — рече той.

— Да не говорим за това, става ли?

— Не.

Той мина през вратата и се спусна по първия ред стъпала. Матюс се поколеба за секунда, колкото да възвърне присъствието на духа си и да си наложи самоконтрол.

Гласът на сержанта проехтя в тясното стълбищно пространство:

— Шоколад и бита сметана — пробвала ли си го някога?

— Само в мечтите ти.

— Така е — каза той, а шляпането на обувките му се забърза и усили, докато слизаше стремително надолу.

Матюс стоеше на паркинга до хондата си в очакване на Уокър, който излезе от малка колиба в подножието на един от доковете за риболов. Въздухът бе наситен с фини капчици солена вода, вятърът навяваше студена мъгла и тя присви очи срещу поривите му, за да се наслади на унинието и красотата на плавателния канал и на зеленикавосивия хълм, който се извисяваше към примигващите радиокули. Въпреки дъжда навсякъде се развяваха американските национални флагове. Момче караше колело, а мърляво куче тичаше след него. Звукът на свистящи по влажното улично платно гуми й беше толкова познат, че се бе превърнал в неделима част от пейзажа, така, както центърът на града бе неразривно свързан с ниското тръбене на фериботните сирени, ревящи в залива Елиът. Прочутият град бе смесица от застояли миризми и мистични звуци, мрачно небе и картонени чаши с димящо кафе. Освен това от гумени ботуши и дъждобрани; място, където пешеходците чакаха на светофарите. Траулерите бяха обслужвали същите тези докове повече от сто години. Матюс можеше да чуе тропота на конски копита по паважа. Можеше да чуе цените, викани от продавачите на риба, докато малки русокоси момчета носеха увити във вестникарска хартия рибни филета на добре облечени слуги и готвачи.