Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Никой няма да повярва. — Тя и Джон имаха славата на хора, които забъркват големи каши.

— Да вървят на майната си, ако не носят на майтап.

Гласът му прогони опасенията й. Прииска й се да му благодари за това, но си замълча.

Той попита:

— Сигурна ли си, че си добре? Предложението за видеокасетата все още е в сила.

Един Ламоя, който Дафни не познаваше и на когото не можеше да се довери безрезервно. Всички жени в управлението ли беше имал освен нея? Беше ли го подтикнал към това някой в служебната съблекалня, като го беше предизвикал да започне да я ухажва, защото тя твърдо отказваше да излиза с колеги? (Матюс не включваше в тази категория Болд и никога нямаше да го включи.) Беше почти един часът сутринта, а сержантът се държеше така, сякаш беше ранна вечер. Нощните дежурства имаха такова въздействие върху хората.

— Ще ти помогна с разпита — съгласи се тя.

— Е, това е едно начало.

Когато затвори телефона, психоложката беше забравила почти напълно следите от ботуши.

Построеното на различни нива фоайе на хотел „Дабъл Ю“ се отличаваше с двойно стълбище, чиито две крила обграждаха малка площадка с ваза с цветя и водеха до черния лакиран плот на рецепцията, където млади хора в черни дрехи и с радиослушалки на главата посрещаха гостите с усмивка и умерено приветлив тон. Халогенните лампи бяха поставени толкова ниско, та се създаваше впечатлението, че администраторите изникваха от мъгла. От разположени на тавана говорители бумтеше хип-хоп.

Несъмнено територия на Ламоя. Той беше научил наизуст подходящите саркастични и цинични реплики.

— Мараба, готин — каза той на администратора, като показа значката си, за да не му задават излишни въпроси. — Първи април е утре. Това нещо е истинско. — Младежът с влажна на вид коса и сребърна обица на лявото ухо го изгледа с безизразно изражение. Искаше да накара сержанта да си мисли, че постоянно вижда такива значки. Но в действителност не беше така.

— Една гостенка на хотела, Облиц. Очаква ни.

Облечената в черно ръка — 40% кашмир — посочи.

— Има вътрешен телефон от…

— Попитах ли ви за вътрешен телефон? Тези радиослушалки все пак трябва да служат за нещо , прав ли съм? Гостенка на хотела, Облиц. — Джон се поколеба за миг. — Веднага.

Решителният му глас отекна между каменните стени. Няколко души от седящите във фоайето вдигнаха глави и се обърнаха.

Младежът раздвижи уста като риба на сухо.

Матюс прошепна в ухото на Ламоя:

— Много тактично.

— Не критикувай това, което не си опитвала.

— Ти наистина си безсрамен. Да не би целият свят да е за теб един пожарен кран, Джон?

Той я изгледа многозначително.

— Човек трябва да се прочуе в обществото.

Тя видя в далечината фигурата на един мъж, който влезе в хотела, погледна към рецепцията и излезе толкова бързо, колкото се беше появил. „Грешен адрес, грешен хотел?“ — зачуди се Матюс. Или това беше снощният мъж с ботушите пред прозореца на килера й? Били ли са изобщо тези ботуши пред прозореца й снощи? Параноята й я задушаваше.

— Стая деветстотин и единадесет — каза администраторът, като всячески се стараеше гласът му да прозвучи като на възрастен.

Психоложката се върна към настоящата им работа.

— Стая девет, едно, едно — повтори Ламоя, после, като наведе глава към Дафни, добави: — Колко усукано е това?

Тя отвърна:

— Думата, която търсиш, е иронична.

— Асансьорите са вдясно. — Мъжът-дете искаше да се отърве от тях.

— Студено — изръмжа сержантът, карайки младежа да застане нащрек.

Психоложката обясни:

— Първо искаме да прегледаме книгата ви за регистрации от последните три месеца.

Ламоя добави:

— И съответните фактури за сметките.

Тина Облиц носеше сив костюм, блещукаща сребриста блуза, колие от редки перли, сребърен часовник „Турние“ и черни лачени обувки. Тесните й тъмни очи не се откъсваха от Матюс. Вляво от телефона на бюрото лежеше малък симпатичен 9-милиметров полуавтоматичен пистолет в черен кожен кобур, проектиран да бъде носен под мишница. Кобурът беше изтъркан и с петна от пот, които показваха, че е бил носен с години. Върху черното лакирано бюро бяха оставени и задължителните лаптоп, мобилен телефон и джобен калкулатор.

— Нищо особено — каза жената, щом забеляза, че Ламоя разглеждаше пистолета. — Не искам никакви изненади. Ако желаете да го видите, разрешителното е в чантата ми.