Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Психоложката отметна пердето на тесния прозорец вляво от предната врата и погледна към яхтата на Боб и Блеър. Долният им етаж беше тъмен, а в прозореца на мансардата се виждаха сините отблясъци на телевизор. Видя, че другите й съседи, Робърт и Лин, са все още будни. Племенникът на Лин, Джин, който им беше дошъл на гости от Япония, тършуваше из хладилника. Матюс бе спуснала щорите от тази страна на яхтата много грижливо, защото Джин проявяваше юношеска склонност към воайорство. При всички тези шумове наоколо, тя знаеше, че няма да спи спокойно, ако не огради дома си с охранителна система. Нямаше да й е за първи път. Такива системи обикновено се използваха за подсигуряване на целостта на конструкцията по време на бушуваща буря. Да излезе навън, макар и със свито сърце, в една относително тиха нощ, в която само ръмеше, трудно можеше да се сравнява с излизане при вятър със скорост от четиридесет мили в час и пороен дъжд.

Дафни грабна халогенното фенерче химикалка от дамската си чанта, навлече якето от гортекс 22 22 Материя за връхни дрехи, която е водонепропусклива. — Б.пр. върху пижамата си, излезе от яхтата и пусна резето, за да е сигурна, че никой няма да се промъкне вътре зад гърба й. Предпазни мерки. Всеки практикуващ съдебен психолог се научаваше да живее с тях — бивши затворници, които я обвиняваха за арестуването си, се завръщаха да изкажат почитанията си; бивши полицаи, уволнени заради злоупотреба с наркотици или заради постоянна злоупотреба с чужди съпруги, решаваха, че тя е виновна за отстраняването им от служба; ищци и детективи я притесняваха по всяко време, убедени, че имат право на безплатен съвет.

Стъпвайки боса по дъските от червено дърво, Матюс тръгна да обиколи яхтата в посока, обратна на часовниковата стрелка, като след всеки следващ завой ставаше все по-предпазлива. Тя се прокрадваше уверено напред със свити заради студените мокри дъски пръсти, докато не попадна на една треска. Подскачайки на един крак, за да избегне пронизващата болка, психоложката запази равновесие и вдигна другия си крак към светлината. Треската беше с големината на клечка за зъби и беше проникнала доста дълбоко в плътта й. Тя премести очи от крака си към палубата, върху която тънък слой вода образуваше сребриста патина. Сред този блясък изпъкваха калните следи от два ботуша, които водеха от мястото, на което стоеше, до прозорчето на килера. Над прозорчето имаше навес и то се губеше в сянката му. Изведнъж на Дафни й се стори, че навън е станало много по-студено. Отпечатъци на ботуши бяха открити на строежа, гледащ към хотела „Маркет Ин“ и стаята на Мелиса Дънкин. Матюс си представи фигурата на мъж, който я наблюдава с облегнати на прозореца ръце. Тя завърши обиколката на яхтата и забърза, разтреперана, към задната врата и скрития ключ. Ламоя трябваше да научи за това. Миг по-късно беше вътре, със заключена брава и пуснато резе, а треската и причинената от нея болка бяха само забравена бележка под линия.

Психоложката искаше да уведоми сержанта незабавно, защото в момента той работеше по подобен случай. Дежурството му беше приключило и Ламоя трябваше вече да си е у дома.

Тя крачеше припряно през помещенията, като дърпаше щорите и проверяваше по два пъти ключалките, чувствайки се едновременно изложена на показ и уязвима. Свали непромокаемото си яке, но се загърна плътно с един халат, наля си нова чаша вино и седна до телефона, като се взираше в него. Какво да прави? Чифт следи, вероятно от ботуши? Беше ли това изобщо някаква улика? Два шума, дошли отвън? Положението на Матюс в управлението бе деликатно, тъй като тя работеше отчасти като професионален психолог, отчасти като ченге. Тази нейна двойственост — истински лейтенант, завършил академията, който същевременно бе дипломиран доктор по психология, караше повечето от служителите да гледат на нея като на психолог, а не като на ченге. Като на външен човек. Вдигането на тревога заради чифт следи от ботуши щеше да я направи да изглежда в очите на другите полицаи меко казано „зелена“.

Дафни взе телефона и набра номера на Ламоя. Когато гласът на сержанта прозвуча по телефонния му секретар, тя едва не заговори.

— Вие го казахте, не аз. Така че съобщението си оставете и не се тревожете… Ще се свържа с вас.

Бийп.

Матюс произнесе името му, размисли и прекъсна връзката.

Минута по-късно телефонът й иззвъня. На дисплея му се изписа: „Няма запаметен такъв телефонен номер.“ Тя се поколеба с ръка на слушалката и разбра, че се страхуваше да отговори на обаждането. Тогава мозъкът й заработи — тя нямаше да позволи на никой да й причинява това.