Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Примигващата лампичка на телефона не изненада особено Матюс, когато се завърна в кабинета си същата вечер. Тя набра механично номера на гласовата си поща и чу, че има шест съобщения. Сви се, понеже интуитивно предвиди, че поне едно от тях ще бъде от окръжния заместник-шериф Нейтан Прейър. Преди време той я беше ухажвал и сега, след подновяването на запознанство им и предвид полученото в закрития паркинг описание на кафявата униформа, тя беше почти сигурна, че ще се наложи да се разправя отново с него.

Първото съобщение беше по-ранното обаждане на Ламоя, с което Джон я молеше да му помогне при разпита на вероятна жертва на воайор на име Тина Облиц. Сержантът разказваше на кратко за предишните опити на Облиц да „отмени поръчката“, както се бе изразил той, и за надеждата си, че така би могъл да се добере до същността на изчезването на Хебрингър и Рандолф.

Дафни се чувстваше по-близка с Джон — неговите закачки граничеха с флиртуване. Борбата, която бе водил да преодолее зависимостта си от оксиконтина, й беше разкрила един по-човечен Ламоя. Подобни предизвикателства помагаха на някои хора, а сержантът имаше необходимите качества. Тя надраска инициалите му — по този начин си записваше всички телефонни съобщения — като напомняне да отговори на обаждането му.

Второто съобщение я изненада и заради предчувствието си първоначално преписа погрешно гласа на Прейър, но мозъкът й бързо я поправи.

— Лейтенант Матюс? — Беше Феръл Уокър. — Чудех се дали моят подарък ви е помогнал? Нямам телефон, така че… слушайте какво… ще ви се обадя по-късно.

Тя си представи не онзи Уокър от моргата, който бе наполовина обезумял от скръб, нито държащия се като дете мъж, който й бе дал като подарък съсипаното анцугово горнище на сестра си, а стоящия под дъжда Уокър с окървавена престилка, с кървясали от умора очи, които въпреки това не спираха да шарят нагоре-надолу по тялото й, и с мокра, сплъстена коса. С една черна и една жълта гумена ръкавица — Матюс помнеше толкова много детайли от този разпит.

— Да те няма — каза тя на глас, изтривайки съобщението.

В началото на третото съобщение Дафни усети първите признаци на безпокойството, което пропълзя във вените й като гореща вълна след глътка алкохол.

— Пак съм аз. — Тя се ядоса, че се бе оставила да бъде разсеяна от Прейър, само за да бъде атакувана неочаквано от очевидно далеч по-емоционално нестабилния Феръл Уокър. Неприятностите идват по три — беше чувала детективите да говорят за това в продължение на години, но не бе обръщала внимание на подобни суеверия — и все пак, изглежда, вече й бяха сервирани две. Уокър каза: — Забравих да спомена, че ми харесват дрехите, които носите — особено оранжевата блузка. — „Тя е прасковена на цвят, не оранжева“ — помисли си психоложката, като погледна надолу покрай телефона и спря очи върху облеклото си. — Слушайте… може да излезем на бира или кафе, или нещо друго. Да поговорим за случая. Пиете ли изобщо кафе? Трябва да науча толкова много неща за вас.

Как бе успял да види цвета на блузата й? Заради непрекъснатото ръмене през целия ден бе носила сивото си непромокаемо яке. И го бе свалила едва когато беше влязла в кабинета си. Мислите й се скупчиха като стружки, привлечени от магнит. Тя погледна към прозореца на кабинета си. Щорите бяха отворени. Невъзможно! Дафни натисна необходимото копче, за да запише съобщението на Уокър, после прекоси стаята, надникна любопитно през разположения на седмия етаж прозорец и затвори щорите. Е, тя не носеше якето си закопчано чак догоре — Феръл можеше да я е видял където и да е извън кабинета. Но за тази цел би трябвало да я е наблюдавал, и то отблизо.

Четвъртото съобщение се включи автоматично, когато стигна до средата на стаята. Отново гласът на Уокър:

— Пак съм аз. Съжалявам. Но бихме могли да се поразходим или нещо подобно. Не е задължително да пием. Ще се чуем по-късно.

Психоложката си пое дълбоко въздух, за да прочисти мислите си. Беше работила с десетки емоционално неуравновесени хора; с някои на масата за разпити, с други — в затвора: изнасилвачи, наркомани — убийци и самоубийци, — саможиви хора. Феръл Уокър все още скърбеше, нямаше съмнение в това, и очевидно бе прехвърлил някои от чувствата към мъртвата си сестра върху нея. Подобно прехвърляне обикновено се осъществяваше върху хора, смятани за близки от дадената личност, а не върху напълно непознати, но това явление не се подчиняваше на определени правила, не следваше някакви конкретни заповеди.