Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Лени погледна първо единия, после другия, като очевидно преценяше дали да се съгласи, или да откаже. Изглежда се канеше да зададе въпрос на Матюс, но тя не направи никакво усилие да го окуражи. Ако сержантът блъфираше, погрешният й отговор можеше да накара заподозряния да започне да се защитава, а това беше последното нещо, което искаха двамата с Ламоя.

— Какво, по дяволите? — възкликна Нийл. Детективът отвори вратата на апартамента, но не излезе през нея. Вместо това се обърна и кимна подканващо на Лангфорд.

— Имате разрешението ми — отстъпи мъжът.

Ако някъде в колата беше скрит резервен ключ, всеки порядъчен адвокат първокурсник щеше да разпердушини усилията им да обвинят Нийл въз основа на някаква дискредитираща улика. Онова, което объркваше още повече Матюс, бе желанието му да им съдейства за търсенето. По-ранните му присъди и краткият му престой в затвора, в комбинация с нивото му на интелигентност, което очевидно беше по-високо от средното, би трябвало да го предпазят от даването на подобни съгласия. „Виновен или не“ — помисли си тя.

— Ударих една птица — повтори Нийл, обърнат към нея.

— Сигурно е така — каза психоложката, стараейки се да звучи колкото се може по-неубедено.

— Няма ключ, господин Нийл — обяви Ламоя, който се върна след по-малко от пет минути. — Проверих въпросното място четири пъти.

— Така ли? — Самоувереността му явно бе започнала да се стопява. Матюс бе виждала това десетки пъти преди: момента, в който лъжите се срутват под тежестта на истината. — Значи е паднал някъде… Или може би… не съм го върнал на мястото му, след като съм го използвал последния път.

— Сигурно.

— Казвам ви… — Но не можа да измисли как да завърши мисълта си.

Сержантът тъкмо започваше да се разгорещява.

— Искаш ли да знаеш какво открих, докато пълзях насам-натам под колата? — обърна се той към Дафни, сякаш Нийл не беше в стаята.

— Какво? — попита психоложката.

— Малко коса. Едно малко хубаво снопче окървавени руси косми. Отдолу на задната броня и едно по-голямо — на бензиновия резервоар. От задната страна на колата — поясни Ламоя заради Нийл. — Удрял ли си руса птица, боклук такъв? Карайки назад? Може би ще ти се прииска да започнеш да говориш, тъй като хората от техническия екип ще съберат всички тези физически улики — в това число, обзалагам се, и няколко сини памучни влакънца от анцуговото горнище, с което, както сам ни каза, е била облечена Мери-Ан онази нощ — и ще загубиш шанса, който имаш, да ни привлечеш, нас или съда, на твоя страна. Всичко това ти е ясно, нали? Процесът няма да е нещо ново за теб.

— Скарали сте се — намеси се Матюс, вкопчвайки се в откритата от сержанта улика. Приливът на адреналин я накара да се почувства ободрена. — Може би тя ви е блъснала. Ударила ви е. Напсувала ви е. Всичко това влияе на начина, по който адвокатите разглеждат едно семейно убийство.

— Но ако сериозността на онази улика се увеличи с времето — обади се Ламоя, — тогава за какъв дявол си ни ти? Как, по дяволите, ще накараш някой да те изслуша, ако вече си ни вързан в кърпа?

— Слушаме какво имате да ни кажете в момента, господин Нийл — рече психоложката. Но Лени изглеждаше толкова парализиран от изявлението на сержанта, колкото се чувстваше и самата тя. Всеки път, когато хванеха на тясно този мъж, той я объркваше с някоя неочаквана реакция. Дафни си каза, че трябва да се придържа към метода на Болд — да изслуша жертвата, да се заеме с уликите, да пренебрегне свидетелите, да отхвърли напълно заподозряния като извършител, докато не се запознае с всички факти. Тя се стараеше да проявява съчувствие към заподозрените, поне привидно, и да печели доверието им с тази си реакция. Именно този нестандартен подход правеше екипа им толкова ефективен. С Ламоя нещата стояха по-различно. Той гледаше да бъде нападателен и да се добере до истината, а после оставяше Матюс да покаже на заподозрения грешките, които е допуснал. Психоложката добави: — Ние няма да бъдем винаги наоколо, Лени. Скоро този случай няма да е наш — тя се зачуди дали бе възможно да излязат такива късметлии, — а на прокурорите. И тогава шансът ви да получите някакви точки за съдействие отпада.

— Не знам нищо за кръвта под колата.

— Грешен отговор — каза сержантът. Мобилният му телефон иззвъня. — А знаеш ли какво е това? — попита той заподозряния, като погледна номера, от който му се обаждаха. — Това е моята съдебна заповед да претърся тази дупка. — Детективът натисна бутона и вдигна телефона до ухото си. — Ламоя. Говори ми, скъпа. Кажи ми каквото искам да чуя.