Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Целият долен етаж беше от кедър, с изключение на мебелировката — разтегателен диван, печка с дърва, ръчно резбован люлеещ се стол от черешово дърво. Квадратен стълб със страна от двадесет сантиметра, разположен в центъра на всекидневната, поддържаше покрива. В тясната кухничка, отделена от всекидневната с барплот, имаше три табуретки, дъска за рязане, безжичен телефон и дървен рафт с чаши за вино. Бяха й необходими три години, за да се сдобие със страхотната си домашна стереоуредба. Тя пусна „Повърхностен“ на Сара Маклаклан и усили звука. Ако един ден яхтата потънеше, това щеше да се дължи на множеството книги и специализирани списания, които препълваха библиотечните лавици и бяха струпани на високи купчини по пода. Тясната тапицирана пейка до прозореца бе любимото й място за четене. Сгушена на нея, с напалена печка и с метнат върху краката си вълнен шал, психоложката бе прекарала много часове на чисто блаженство — или поне тези, през които не бе имала работа. През последните месеци те бяха намалели прогресивно. Нещо я подтикваше не просто да запълни графика си, а да го препълни с доброволна работа в приюта, бягане и гимнастика — без значение с какво, стига само да запълнеше шестте предобедни часа с умора и да не й останеше време да мисли. Защото размишленията бяха истинският й враг — размислите за нея самата, за липсата на романтика в живота й, за изолацията, за зле платената й обществена работа и за пропуснатите възможности.

След вечерята от печено пилешко бяло месо и зелена салата, подправена с оризов оцет, Матюс се преоблече в бархетна пижама, накладе огън и се настани на пейката до прозореца с чаша „Арчъри Самит Пинот“ в ръка. Изпитваше известна вина, че не се беше отбила в приюта да разпита за Маргарет, но телефонните съобщения на Уокър я бяха разстроили, а уютът на дома се оказа точно това, което й беше предписал докторът, тоест самата тя. Глава след глава Матюс се изгуби в „Блудното лято“ на Барбара Кингсолвър — книга, която й се стори неочаквано вълнуваща — едно превъзходно и страшно необходимо бягство от психологическите прегледи. Тя усети, че задрямва. По нейно време удоволствията бяха евтини.

В 11 и 32 — Матюс видя яркия зелен дисплей на електронния часовник в кухнята — тя чу звук, който съзнанието й регистрира като непознат. Яхтата притежаваше свой собствен живот, който никога не замираше напълно. Блъскана от водата и вятъра, тя винаги се движеше, наместваше, скърцаше и стенеше. Пукането и сумтенето, писъците на дървесината и дългите зловещи въздишки придаваха на яхтата уникална индивидуалност. Психоложката познаваше добре тази индивидуалност. Тези звуци я приспиваха. Те я събуждаха. А понякога я плашеха, както направиха и тази вечер.

Дафни внезапно се разсъни. Мозъкът й започна да сравнява чутия звук с шумовете, които й правеха компания всяка нощ на езерото Юниън, и да ги отхвърля един по един: приводняването и излитането на хидроплани, движението на колите по магистралата, далечното тръбене на ферибота, сирените и звуците от всекидневния живот на съседите й. Тя лежеше на пейката, а ушите й леко бучаха, докато се напрягаше да чуе отвъд стените. Не беше сигурна дали действително бе чула нещо, или нервите й бяха изиграли лоша шега. Онези телефонни съобщения я бяха стреснали. Както и случката в закрития паркинг. Повече, отколкото бе предполагала. Тя си обеща да не се поддава на страха, но все пак погледна през стаята към чантата си, която висеше на облегалката на един от трите стола — там бяха пистолетът, мобилният телефон, спреят от люти чушки и миниатюрното фенерче „Маглит“. Барбара Кингсолвър привлече погледа й обратно към романа и Матюс си каза, че водата разпространява звуците надалеч и ги променя по смешен начин. Нямаше причина да се вълнува.

Дрямката обаче я бе напуснала. Дафни прекара още няколко минути в съприкосновение с възхитителните страници, мелодичното пеене и разкошното вино. Наближи полунощ. Със завършването на поредната глава тя се почувства изморена, пъхна картонения показалец в книгата, стана от пейката и механично сгъна шала. Изми на кухненската мивка чашата за вино — стъклото тихо скърцаше под пръстите й — и я остави внимателно върху сушилника. Проследи приводняването на един хидроплан — последният за нощта, — който се плъзна по черните води на езерото. Когато ръмженето на перките заглъхна, тя чу още едно непознато скърцане от костите на яхтата й.

Този път Матюс грабна пистолета си и отиде при предната врата с намерението да прогони Уокър от кея. Независимо от факта, че домашните телефонни номера и адресите на полицаите не се поместваха в указателите, независимо че бе наблюдавала внимателно огледалата за задно виждане и се бе уверила, че никой не я следи, тя беше убедена, че там навън се промъкваше Феръл Уокър и това започваше да й писва.