Майкъл Крайтън - Микро

— За мен ли? — озадачи се Уатанаби.

— Плащате ли данъци?

— Разбира се.

— Значи „Наниджен“ работи за вас.

— О, значи имате правителствени…?

— Да спрем дотук, лейтенант.

Изпълняваха правителствени задачи, засекретени поръчки, нещо, свързано с малки роботи. Дрейк го предупреждаваше да не задълбава и намекваше, че може да си има неприятности, ако упорства. Добре. Уатанаби рязко смени посоката.

— Защо вицепрезидентът ви е скочил от лодката си?

— Какво искате да кажете?

— Ерик Янсен е имал богат опит с катери. Знаел е, че трябва да остане в лодката дори при силен прибой. Това означава, че е имал причина да скочи. Защо го е направил?

Дрейк се изправи със зачервено лице.

— Нямам представа накъде биете. Помолихме ви да намерите изчезналите специализанти. Не сте намерили никого. Изгубихме двама ключови служители. И по този въпрос не ни помогнахте никак.

Уатанаби стана.

— Сър, ние намерихме госпожица Бендър. Все още търсим Ерик Янсен. — Той отвори портфейла си и извади визитка.

Дрейк я взе, загледа се в нея и въздъхна с кисела физиономия.

— Честно казано, разочаровани сме от полицията в Хонолулу. — Пусна визитката да падне върху бюрото. — Направо да се чуди човек какво правите всъщност.

— Сър, не съм сигурен дали знаете, но полицейското управление в Хонолулу е по-старо от това в Ню Йорк. Просто работим по случаите, както винаги.

— Имаме още пет. — Дороти Гърт постави фотографиите на работната маса пред Уатанаби. На тях се виждаха същите устройства, с перки в защитен кожух и гъша шия с остриета. — Намерих ги в азиатския Джон Доу. Доста миризлива работа.

— Как успя, Дороти? Много са малки.

Дороти Гърт се усмихна тържествуващо, отвори едно чекмедже и извади от него тежък предмет — индустриален магнит с формата на подкова.

— Прекарах го над раните. Проклетото нещо тежи като гира.

Остави магнита и му подаде увеличена снимка на един от роботите. Беше разрязан прецизно на две. Вътре се виждаха невероятно малки чипове и платки, както и нещо, което приличаше на батерия, предавка, зъбни колела…

— Това нещо е идеално разрязано на две! Как го направи, Дороти?

— Лесно. Сложих го в епоксидно блокче, също като проба. После го срязах с микротом. По същия начин, по който се режат тъканните проби. — Микротомът с извънредно острата си работна част беше разрязал микробота право през средата. — Виж това, Дан.

Той се наведе над фотографията и проследи пръста й до нещо като кутийка във вътрешността на машината. Върху кутийката имаше малка буква н.

— Значи президентът ме е излъгал — каза Уатанаби.

Искаше му се да я тупне по гърба, но се сдържа в последния момент. Дороти Гърт не беше от хората, които биха приели радушно подобен жест. Затова той предпочете да кимне леко, както правеха японците в знак на уважение — семеен навик.

— Отлична работа, Дороти.

— Хм — изсумтя тя.

Работата й никога не е заслужавала оценка, по-малка от отлична.

Кратер Тантал

31 октомври, 13:00 ч.

— Шибаната Майка природа — промърмори Дани Мино. — Само чудовища с ненаситен апетит.

Бъхтеше с мъка напред, като тътреше крака по мъха и придържаше подутата си ръка. Беше станала още по-голяма, чак започваше да раздира ръкава му. Рик Хътър и Керън Кинг вървяха до него; Рик носеше раницата, а Керън държеше оголено мачете, готова за действие. Само те бяха оцелели. Препъваха се през огромната полегата площ, покрита с пясък и чакъл. Намираха се на ръба на кратера Тантал. Откритото пространство стигаше до линия бамбук в далечината, който се извисяваше до невъзможни височини. През пролуките се виждаше канара с размерите на планина, покрита с мъх и цялата в дерета и клисури. Канарата сякаш се намираше на километри оттук, поне за хора с техните размери.

Слънцето приличаше безмилостно. От много часове не беше валял дъжд. Жаждата ги измъчваше. Малките им тела бързо губеха течности.

Керън беше изтощена. Те бяха мишени, тръгнали през пустошта без никакво прикритие. Някаква птица прелетя над главите им; Керън се напрегна и стисна мачетето. Но това не беше мина, а кръжащ над кратера ястреб; човеците бяха твърде малки, за да представляват интерес за него. Поне тя така се надяваше.

— Добре ли си, Керън? — попита Рик.

— Стига си се безпокоил за мен.

— Но…

— Нищо ми няма. Провери Дани. Той изглежда зле.

Дани беше седнал на един камък и като че ли не бе в състояние да продължи. Придържаше болната си ръка и нагласяше клупа, беше съвсем пребледнял.