Майкъл Крайтън - Микро

Паркингът около сградата на „Наниджен“ беше пълен с коли.

— Как върви работата? — попита той рецепционистката.

— Не ме държат в течение.

От кафеварката се носеше киселата миризма на кафе, подгрявано часове наред.

— Желаете ли да ви направя кафе? — попита рецепционистката.

— Мисля, че вече сте направили.

Появи се шефът на фирмената охрана, Дон Макеле — набит мъж, целият мускули.

— Някакви новини за изчезналите специализанти? — попита той.

— Може ли да говорим в кабинета ви?

Влязоха в основната част на сградата и минаха покрай затворени врати. Към помещенията гледаха прозорци, не в момента те бяха със спуснати черни щори от другата страна. Защо бяха тези щори? И защо бяха черни? Докато вървеше, Дан Уатанаби долови някакво бръмчене, вибрация, идваща откъм пода. Това означаваше, че в сградата се използва огромно количество електричество. За какво?

Макеле го въведе в кабинета си. Помещение без прозорци. Уатанаби забеляза снимка на жена, вероятно съпругата на домакина. Две деца, все още кейки. Забеляза и почетната табелка на дъската. Морска пехота на САЩ.

Уатанаби се настани на един стол.

— Хубави хлапета.

— Обичам ги до смърт — отвърна Макеле.

— В морската пехота ли сте служили?

— В разузнаването.

— Страхотно. — Бъбренето никога не вреди, пък и можеш да научиш нещо полезно. — Открихме вашия вицепрезидент Алисън Бендър… — започна той.

— Знаем. Беше много депресирана.

— Какво я е депресирало?

— Изгуби приятеля си, Ерик Янсен. Онзи, който се удави.

— Значи да разбирам, че между госпожица Бендър и господин Янсен е имало романтична връзка. — С инстинкта си на ченге Уатанаби долавяше скритото безпокойство на Макеле. — Доста е трудно седем души да изчезнат на тези острови. Обадих се тук-там да попитам дали специализантите не са се появили някъде. В Молокаи например. Всеки на Молокаи знае къде е всеки друг. Ако седем хлапета от Масачузетс са се появили там, местните щяха да говорят.

— Аз ли не знам, роден съм на Молока’йи — рече Макеле.

Уатанаби забеляза, че шефът на охраната произнася името по стария начин — Молока’йи. Това го накара да се запита дали Макеле говори хавайски. Родените на Молокаи понякога владееха езика; научаваха го от бабите и дядовците си или от „чичовците“ — традиционните учители.

— Молокай е прекрасно място — отбеляза Уатанаби.

— Там са старите Хваи’й. Каквото е останало от тях.

Уатанаби смени темата.

— Познавате ли господин на име Маркос Родригес?

Макеле го изгледа неразбиращо.

— Не.

— Ами Уили Фонг? Адвокат с кантора северно от магистралата. — Уатанаби пропусна да спомене, че и двамата са мъртви.

Макеле обаче се досети.

— Разбира се… — Присви очи и го погледна озадачено. — Онези, които са били наръгани, нали?

— Да, в офиса на Фонг. Фонг, Родригес и още някакъв мъж, който още не е идентифициран.

Макеле изглеждаше объркан. Разпери ръце.

— Какво пропускам, лейтенант?

— Не знам — отвърна Уатанаби, като следеше внимателно реакцията му.

Макеле изглеждаше изненадан и раздразнен, но запази спокойствие. Уатанаби със задоволство видя, че шефът на охраната мърда неловко на стола си. Беше нервен.

— Знам за убийството само онова, което видях по новините — продължи Дон Макеле.

— Какво ви кара да мислите, че става въпрос за убийство?

— Така казаха по новините… — Макеле замълча.

— Всъщност казаха, че е самоубийство — уточни Уатанаби. — Да не би да мислите, че е убийство?

Макеле не подмина небрежно въпроса.

— Лейтенант, има ли някаква причина да говорите с мен за това?

— Фонг или Родригес не са имали вземане-даване с „Наниджен“, нали?

— Майтапите ли се? „Наниджен“ никога не би наела подобни нещастници — отвърна шефът на охраната.

Дон Макеле много добре знаеше какво се е случило с Фонг и Родригес. В нощта на проникването в „Наниджен“ бяха изчезнали охранителни ботове. Бяха се спуснали върху неканения гост, бяха си прорязали път в тялото му и бяха попаднали в кръвоносната му система, разрязвайки артерии от вътрешната страна. Но ботовете не биваше да правят това. Не бяха програмирани да убиват. От тях се очакваше да фотографират натрапника и да порежат кожата му, за да му потече кръв и да остави следи, както и да пуснат беззвучната аларма. Това беше всичко. Нищо опасно, още по-малко смъртоносно. Някой обаче ги беше програмирал да убиват. Вин Дрейк, помисли си Макеле. Ботовете бяха нарязали нарушителя на ленти, после се бяха измъкнали от тялото му и се бяха прехвърлили на следващия като бълхи. Кръвожадни, смъртоносни бълхи. Взломаджията и приятелите му бяха намерили смъртта си. Инцидентите се случват по-често на задниците. Но какво знаеше този детектив? Макеле не беше сигурен и това го изнервяше.