Майкъл Крайтън - Микро

Птицата атакува с човка. В мига преди удара Рик заби харпуна под ъгъл в земята с насочено нагоре острие, пусна го и се хвърли напред, озовавайки се под гърдите на противника си.

Харпунът улучи птицата в шията, когато тя се опита да клъвне Рик. Назъбеният ръб, по-остър от хирургична игла и потопен в отрова, успя да прониже кожата и зъбът се закачи за мускул. Птицата отстъпи, но харпунът остана да стърчи на място. Тя тръсна глава, мъчейки се да се освободи, докато Рик пълзеше настрани. Той се надигна, извади мачетето си и изкрещя:

— Хайде, бий се!

Керън чу гласа му. Той я накара да дойде на себе си — беше изгубила съзнание само за миг. Започна да хипервентилира, но въздухът не й стигаше. Видя искри — сигурен признак за кислороден глад. Осъзна, че е стиснала в юмрук спрея. Натисна го и почувства ужасно парене, когато химикалите се пръснаха около нея. Мускулите се свиха, искрите се превърнаха в мъгла, а после в нищо…

Птицата изобщо не се чувстваше добре. Харпунът я бодеше, а ето че започна да изпитва и неприятно усещане в гушата. Повърна.

Керън Кинг тупна в мъха, а птицата отлетя.

Рик коленичи до Керън, потърси пулс на шията й и откри, че сърцето й още бие. Долепи уста до нейната и вкара въздух в дробовете й.

Керън успя да си поеме дъх с дрезгав звук. Закашля се и очите й се отвориха.

— Ооох.

— Дишай, Керън. Добре си.

Тя още стискаше спрея; пръстите й се бяха вкопчили в бутилката. Рик успя някак да ги разтвори и да го вземе, след което я замъкна под една папрат. Там й помогна да седне и я взе в прегръдките си.

— Дишай дълбоко — каза той, махна кичур от лицето й и приглади косата й. Не знаеше къде са птиците, дали още ловуват в района, или са се преместили, но крясъците им като че ли се бяха отдалечили. Рик облегна Керън на стъблото и седна до нея, свил колене до гърдите си. Продължаваше да я прегръща.

— Благодаря, Рик.

— Ранена ли си?

— Само малко замаяна.

— Не дишаше. Помислих си, че…

Птичите крясъци заглъхнаха. Ятото беше отлетяло.

Рик направи бърз преглед на инвентара им. Оцеляването им вече беше изложено на реална опасност. Хексаподът беше изчезнал. Ерика бе мъртва. Повечето от запасите им си бяха отишли с машината. Харпунът го нямаше — беше забит в шията на птицата, когато тя отлетя. Раницата лежеше при езерцето. Все още разполагаха с тръбата и курарето. Едно-единствено мачете лежеше на земята. Дани Мино не се виждаше никакъв.

Точно тогава чуха гласа му отгоре. В паниката си Дани се беше покатерил по някакво увивно растение и се бе озовал върху един камък. Видяха го да клечи там и да маха със здравата си ръка.

— Виждам Голямата канара! Почти стигнахме!

„Наниджен“

31 октомври, 10:20 ч.

Дрейк беше окупирал комуникационния център и се взираше в екрана на системата, която проследяваше хексапода. Точно в момента беше малко объркан от онова, което виждаше. Кръгът с кръстчето, който показваше приблизителното местоположение на машината, внезапно се смъкна сто и петдесет метра надолу. Отначало си помисли, че е станала някаква грешка в системата. Зачака, без да откъсва очи от екрана, но местоположението на хексапода не се променяше. Той стоеше на място.

Позволи си да се усмихне леко. Да. Като че ли проклетата машина беше паднала от скалата. Нямаше друго обяснение. Хексаподът се беше сгромолясал от отвесната стена.

Знаеше, че микрочовекът може да оцелее при падане от каквато и да било височина. Хексаподът обаче не се движеше, а това означаваше, че машината е най-малкото повредена. С нея бе свършено.

Даде си сметка, че оцелелите са изпаднали в паника. Бяха далеч от базата „Тантал“, а микрокесонната болест тъкмо започваше да се обажда. Точно в момента едва ли им беше до веселби.

Свърза се с Макеле по телефона.

— Беше ли на Тантал?

— Да.

— И какво?

— Не направих нищо. Нямаше нужда. Базата…

— Няма да се доберат до Тантал. Нещастниците току-що се катурнаха от скалата.

Индустриален парк „Каликимаки“

31 октомври, 10:30ч.

Лейтенант Дан Уатанаби паркира кафявия си форд на единственото място, отбелязано с „Посетители“. Боядисаната метална сграда се издигаше до скелета на недовършен склад от едната страна и до празен участък от другата, осеян тук-там с храсталаци. До склада се виждаше покрита с чакъл площ. Уатанаби отиде там и взе няколко камъчета. Натрошен варовик. Интересно. Изглеждаше досущ като онзи, останал в грайферите на гумите на частния детектив Родригес. Прибра камъчетата в джоба на ризата си с намерението да ги даде на Дороти Гърт.