Майкъл Крайтън - Микро

Уатанаби излезе, потънал в мисли. „Наниджен“, Малки роботи. А сега като че ли имаше връзка между Уили Фонг и „Наниджен“.

Време беше да си побъбри с шефа на компанията.

Вин Дрейк се намираше в комуникационния център. Беше изритал младата операторка и се беше заключил там. Лично се занимаваше с локатора и сега гледаше екрана, който показваше триизмерна карта на северозападните скали на долината Маноа, от самата долина до ръба на кратера Тантал на шестстотин метра над нея. Близо до скалите в основата на кратера имаше кръгче с кръст в него.

Знакът показваше приблизителното местоположение на откраднатия хексапод. Оцелелите почти се бяха добрали до подножието на Тантал. Със скоростта, с която се изкачваха, вероятно щяха да стигнат базата сутринта, освен ако някой хищник не им видеше сметката. Дрейк не можеше да контролира хищниците. Но пък за сметка на това можеше да контролира базата.

Седнал в комуникационния център, той извади криптирания си фирмен телефон и се обади на Дон Макеле.

— Хексаподът приближава.

Скалите на Тантал

31 октомври, 09:45 ч.

Хексаподът се прехвърли през ръба на скалата и се озова на покрит с мъх равен участък. Пред тях проблясваше езерце, в което падаше миниатюрен водопад, който вдигаше пръски, пречупващи светлината във всички цветове на дъгата.

Рик, Керън и Ерика слязоха от машината, спряха при езерцето и се загледаха в него. Беше кристалночисто, с огледална повърхност.

— Толкова сме мръсни — рече Ерика.

— Малко плуване ще ми се отрази чудесно — каза Керън.

Видяха отраженията си във водата — бяха уморени и потни, с разпокъсани дрехи. Керън клекна и докосна водата. Пръстът й огъна повърхността, но не я проби. Беше еластична като гума. Натисна с цялата си тежест и накрая ръката й проби повърхността.

— Толкова е изкусително — рече тя.

— Не го правете. Ще загинете — обади се Дани от хексапода.

— Тук няма нищо опасно, Дани — отвърна Керън.

Рик не беше толкова сигурен. Той взе харпуна и тръгна покрай езерцето, като го забиваше в дъното и разбъркваше водата. Надяваше се, че ако във водата живее нещо гадно, суматохата ще го накара да се покаже. В езерцето проблясваха едноклетъчни организми, но никое от тези малки създания не изглеждаше опасно.

Езерцето бе малко и достатъчно плитко, за да го виждат цялото. Не забелязаха нищо заплашително.

— Аз ще поплувам — каза Ерика.

— Без мен — заяви Дани.

Рик и Керън се спогледаха.

Ерика се скри зад туфа мъх и се върна чисто гола.

— Проблем ли има? — попита тя. Дани я зяпаше опулен. — Всички тук сме биолози.

Стъпи на водната повърхност. Тя се огъна, но издържа тежестта й. Ерика натисна по-силно и изведнъж потъна до шията. Отиде до водопада и застана под него. Капчиците се разбиваха в главата й и тя изпръхтя.

— Великолепно е. Идвайте.

Керън започна прозаично да сваля дрехите си. Рик Хътър не беше сигурен как да постъпи; смущаваше се да я гледа, а още повече го смущаваше идеята да плува гол с нея и с Ерика. Съблече се бързо и скочи във водата.

— Добре дошли в райската градина — поздрави Ерика.

— Опасна райска градина. — Рик се потопи и започна да мие главата си.

Докато изучаваше езерцето, Керън видя, че то е като гъмжащ от живот аквариум, пълен не с рибки, а с едноклетъчни организми. Създанията се въртяха, стрелкаха се или просто се носеха във водата. Нещо с формата на торпедо заплува към нея.

Беше чехълче, едноклетъчно същество, живеещо в спокойна вода. Беше покрито с мятащи се реснички, благодарение на които се движеше. Чехълчето се заблъска в ръката й и загъделичка кожата й. Керън загреба водата около него в шепа и го вдигна. Усещаше ресничките по дланите си. Едноклетъчното се загърчи. Приличаше на котка, която не обича да я държат.

— Няма да те нараня — каза му тя, като го галеше нежно с върха на пръста си. Когато докосваше ресничките, те започваха да се мятат яростно. Все едно галиш кадифе, което се съпротивлява.

Зачуди се защо ли говори на клетка. Глупаво беше. Клетката е машина, каза си тя. Просто механизъм от протеини в пълна с вода торба. И въпреки това… чувстваше, че клетката е малко същество със свои собствени цели и желания. Разбира се, една клетка не беше разумна по начина, по който е разумен човекът. Не можеше да си представи галактики или да композира симфония, но въпреки това беше сложна биологична система, идеално пригодена да оцелява в тази среда и заета да създаде колкото се може повече копия на самата себе си.