Майкъл Крайтън - Микро

— Това е бензоквинон — каза Ерика. — Смесен е с каприлична киселина, която засилва действието му като оръжие. Внимавай да не попадне на кожата ти.

Керън беше доволна да види Ерика заинтересувана от нещо. Промяната беше добре дошла — досега тя само мълчеше потисната. Заниманията с бръмбара я разсейваха, поне за малко.

Рик събра течността в бутилката, затвори я и я подаде на Керън.

— Дръж. За самозащита.

Керън го погледна замислено. Рик определено беше изпълнен с енергия. Тя сама трябваше да се сети да събере още химикали. Той изглеждаше доста вещ в оцеляването в микросвета; престоят тук сякаш дори му харесваше. Разбира се, това не го правеше по-добър, но Керън с известна изненада откри, че се радва, че той е с тях.

— Благодаря — рече тя и прибра бутилката в джоба си.

— За нищо. — Рик свали екипировката си, прибра я и продължиха катеренето.

Вече ставаше невъзможно стръмно. Теренът бе почти вертикален и стигнаха в основата на безкрайна отвесна скала. Тя се издигаше, докъдето поглед стигаше — шуплеста вулканична скала, покрита с лишеи и мъх и тук-там изпъстрена с папрати улухе. Като че ли нямаше начин да я заобиколят.

— Скалата да върви по дяволите, пълен напред — заяви Рик.

Провериха дали екипировката е добре закрепена, след което Рик скочи отзад при Ерика и се завърза. Керън караше. Хексаподът идеално прилепна за скалата и пое нагоре. Движеха се с отлична скорост и се изкачваха бързо.

Скалата обаче сякаш нямаше край.

Денят клонеше към края си, а те не знаеха колко път са изминали и още колко им остава. Индикаторът на батерията показваше, че енергията неотклонно намалява; две трети от батерията бяха изразходвани.

— Мисля да си направим бивак на скалата — каза накрая Рик. — Всъщност тук може да е най-безопасно.

Намериха си една издутина и паркираха хексапода на нея. Мястото беше чудесно и от него се откриваше изглед към долината. Изядоха последните запаси от скакалеца.

Дани си постла разни неща отзад на хексапода, където смяташе да прекара нощта. Ръката му беше силно подута и безжизнена. Сякаш вече не беше негова, чувстваше я като мъртва тежест.

— Ох — изпъшка той. Хвана ръката си и се намръщи.

— Сега пък какво има? — попита го Рик Хътър.

— Ръката ми току-що изпука.

— Изпука?

— Просто се чу някакъв звук.

— Дай да погледна — каза Рик и се наведе над Дани.

— Не.

— Хайде стига. Навий си ръкава.

— Добре съм, ясно?

Лявата ръка на Дани си оставаше парализирана и висеше на клупа. Беше така подпухнала, че издуваше ръкава на ризата. А и самата риза беше ужасно мръсна.

— Няма да е зле да си навиеш ръкава, за да може кожата ти да подиша — каза Рик. — Ръката ти може да се инфектира.

— Махай се. Да не си ми майка? — озъби се Дани, смачка някакъв парцал за възглавница и се сви на пода на хексапода.

Мракът се спусна над Пали. Нощните звуци отново се надигнаха. Насекомите заговориха на загадъчния си език.

Рик се настани на мястото до шофьора.

— Поспи, Керън. Аз ще пазя.

— Няма проблем. Защо ти не поспиш? Ще остана първа смяна.

Накрая и двамата останаха будни и мрачно мълчаха, докато Ерика и Дани спяха. Прилепите отново излязоха и писъците им отекваха отблизо и отдалеч; летящите бозайници се стрелкаха в небето и ловуваха нощни пеперуди и други насекоми.

Дани се размърда.

— От тези прилепи не може да се мигне — оплака се той. Секунди по-късно чуха хъркането му.

Луната се издигна високо над долината Маноа и превърна водопадите в сребристи нишки, падащи в бездната. Около един от тях заблестя светлина. Рик я зяпна. Какво беше това? Светлината сякаш трептеше, променяше се.

Керън също я забеляза и я посочи с харпуна.

— Нали знаеш какво е това?

— Нямам представа.

— Лунна дъга, Рик. — Тя докосна ръката му. — Виж! Двойна лунна дъга.

Изобщо не беше чувал за лунни дъги. Ето ги тук, пътешественици в един опасен Едем. И какъв късмет беше извадил само — да попадне в райската градина не с друг, а с Керън Кинг. Хвана се, че я поглежда. Е, наистина беше прекрасна, особено на лунна светлина. Сякаш нищо не можеше да я обезкуражи за дълго, нищо не бе в състояние да я победи. От Керън Кинг ставаше чудесен партньор за експедиция, дори личните им взаимоотношения да не бяха от най-сърдечните. Не й липсваше кураж, нямаше спор в това отношение. Жалко, че беше толкова неуправляема и вироглава. Рик се унесе и когато се събуди, видя, че Керън е заспала, опряла глава на рамото му. Дишаше едва доловимо.