Майкъл Крайтън - Микро

Улица „Беретания“, Хонолулу

30 октомври, 16:30 ч.

— Странно е. — Дороти Гърт, старшият съдебен лекар на полицейското управление в Хонолулу, се взираше през окулярите на мощния микроскоп „Цайс“. — Никога не съм виждала подобно нещо.

Тя стана и Дан Уатанаби зае мястото й пред уреда. Намираха се в просторно помещение, разделено от работни маси, отрупани с лабораторно оборудване, снимачна апаратура, микроскопи и компютри. Той нагласи окулярите и фокусира образа.

Отначало видя… малък предмет, сякаш направен от метал.

— Колко е голямо това? — попита той.

— Един милиметър.

Горе-долу колкото маково семе. Само че това беше машина. Или приличаше на машина.

— Какво, по дяволите…? — започна той.

— Точно така се почувствах и аз.

— Откъде се е появило?

— От кабинета на Фонг — отвърна Дороти Гърт. — Криминалистите поверявали за отпечатъци. Открили го върху фолиото от прозореца до вратата.

Уатанаби промени фокуса и отново огледа предмета. Беше повреден — като че ли беше смачкан и покрит с тъмно, подобно на катран вещество. Смътно напомняше на прахосмукачка, само че имаше и нещо като вентилатор. Перки на вентилатор в предпазен кожух. Почти като турбореактивен двигател. Имаше дълга, гъвкава шия като на гъска, в края на която стърчаха две остри метални плоскости.

— Сигурно е паднало от нечий компютър — каза той.

Дороти Гърт стоеше до него, облегната на масата, но се изправи при думите му.

— Компютрите имат ли подобни ножове? — тихо попита тя.

Той отново погледна през микроскопа. Нещата, които беше взел за плоскости в края на шията, сега приличаха повече на ножове. Кръстосани блестящи кинжали в края на гъвкава ръка.

— Да не мислиш…? — започна той.

— Искам да чуя ти какво мислиш, Дан.

Уатанаби завъртя копчето за увеличение и се съсредоточи върху кинжалите. Те се превърнаха в прецизни полирани инструменти. Всяко острие му напомняше за танто , японската кама, използвана от самураите. Остриетата бяха омазани с някаква тъмна мръсотия. И тогава видя клетките. Изсъхнали червени кръвни телца. Примесени с фибрин.

— По тях има кръв — рече той.

— Забелязах.

— Колко дълги са тези остриета?

— По-малко от половин милиметър — отвърна Гърт.

— В такъв случай не става — заяви той. — Жертвите са умрели от разрези с дълбочина до два сантиметра, достигнали югуларните им вени. Тези остриета са твърде малки, за да прережат нечие гърло. Все едно да се опитваш да убиеш кит с ножче за хартия. Просто не се получава.

Двамата замълчаха за известно време.

— Но ако са ножици… — добави Уатанаби.

— Моля…?

— Тези остриета са ножици — каза той. — Могат да отворят големи рани в жертвите.

Отново заразглежда устройството, търсейки идентифициращи знаци — сериен номер, отпечатана дума, фирмено лого.

Не откри нищо. Създателят на това чудо не беше оставил подписа си или го беше изтрил. Иначе казано, не е искал да бъде открит.

— При аутопсиите бяха ли намерени други такива? — попита той. — В раните или в кръвта?

— Не — отвърна Гърт. — Но е вероятно следователите просто да не са ги забелязали.

— Какво стана с телата?

— Фонг беше кремиран. Родригес е погребан. Джон Доу е в хладилника.

— Трябва да направим повторен оглед.

— Разбрано.

Уатанаби се дръпна от микроскопа, пъхна ръце в джобовете си и закрачи намръщен из помещението.

— Защо това чудо е било намерено на прозорец? Ако е излязло от тялото, как е стигнало до прозореца? И как изобщо се е оказало в тялото? — Върна се при микроскопа и отново разгледа малкото, подобно на вентилатор устройство. Не може да бъде. Това беше витло. — Мили Боже! Това нещо е можело да лети, Дороти.

— Звучи ми доста съмнително — сухо отвърна Дороти Гърт.

— Би могло да плава в кръв.

— Може би.

— Можеш ли да вземеш ДНК проба от кръвта по устройството?

Пестелива усмивка.

— Мога да взема ДНК проба и от кихавица на муха, Дан.

— Искам да видя дали кръвта по устройството съвпада с кръвта на някоя от жертвите.

— Това би било интересно — рече Дороти Гърт и циничните й очи проблеснаха.

— А те правят малки роботи — промърмори той.

— Какво, Дан?

Той се изправи.

— Добра работа, Дороти.

Дороти Гърт дари Уатанаби с едва доловима усмивка. Нима лейтенантът си мислеше, че тя върши нещо различно от добра работа в лабораторията? Извънредно внимателно взе с пинцети малкия предмет, пусна го в пластмасова епруветка, по-малка от кутрето й, и го отнесе в хранилището за улики. В края на краищата това може би бе оръжието на престъплението.