Майкъл Крайтън - Микро

Не беше приключило. Рик се добра до харпуна и се огледа. Къде беше Керън? Видя я да лежи на земята, на открито, под една птица с необичайна черна ивица на човката. Тя току-що беше кацнала и се взираше в Керън, сякаш се мъчеше да реши какво е това и става ли за ядене.

— Керън! — извика Рик и хвърли харпуна по птицата.

Карфицата потъна в перата, но не много дълбоко. Птицата се отърси, харпунът падна на земята и тя отново заразглежда Керън.

Керън приклекна, опитвайки се да изглежда колкото се може по-малка и неапетитна.

— Насам! — извика Рик и се втурна напред с надеждата, че ще отвлече вниманието на птицата.

— Не, Рик!

Птицата чу гласа й и я погледна. Хвърли се напред, хвана я в човката си, отметна глава назад и я погълна цялата. После отлетя, пляскайки оглушително с криле.

— Проклета да си! — извика Рик. Размаха харпуна към нея, но тя се беше превърнала в размазано петънце в далечината. — Върни я веднага!

Ятото по дърветата зацвърча и закряска подигравателно. Рик вече не можеше да разпознае коя птица беше изяла Керън.

— Връщай се! Връщай се за честен двубой! — Заскача, като размахваше ръце и разтърсваше заплашително харпуна.

Плачеше му се. Би направил всичко, за да накара проклетата птица, онази с ивицата на човката, да се върне. Не можеше да се откаже точно сега.

И тогава си спомни нещо, което бе чел за птиците. Те имаха не само стомах, а и гуша.

Кратер Тантал

31 октомври, 10:15 ч.

Керън Кинг се беше свила в зародишна позиция и бе затаила дъх. Мускулестите стени на гушата на птицата я притискаха толкова силно, че не можеше да помръдне. Стените бяха лигави, хлъзгави и воняха отвратително. В гушата обаче нямаше храносмилателни сокове. Тя представляваше просто торба за съхраняване на храната, преди тя да продължи към храносмилателната система.

Керън знаеше, че птицата лети, защото долавяше равномерното думкане на гръдните мускули, които задвижваха крилете. Събра ръце около лицето си, бутна навън и успя да отвори известно място за носа и устата си.

Пое дъх.

Въздухът смърдеше ужасно, наситен с киселата воня на гниещи насекоми, но поне беше въздух. Вярно, не особено много. Почти моментално стана нетърпимо горещо и тя се задъха. Заля я вълна клаустрофобия. Искаше й се да закрещи. С усилие на волята си заповяда да запази спокойствие. Ако започнеше да крещи и да се бори, щеше да изразходва въздуха бързо и да се задуши. Единственият начин да остане жива бе да бъде спокойна, да се движи колкото се може по-малко и да пести въздуха. Изправи гръб и изпъна крака, като по този начин си осигури малко повече място в гушата. Въпреки това въздухът й свършваше.

Опита да извади ножа си, но го беше прибрала дълбоко в джоба. Не можеше да го достигне. Мускулестите стени на гушата задържаха ръката й.

По дяволите. Трябваше да се добере до този нож.

Закле се, че в бъдеще ще го носи на шията си. Стига да имаше бъдеще… Натисна с дясната си ръка надолу, борейки се с еластичните стени. Успя да напъха върховете на пръстите си в джоба и издиша шумно, глътна от гадния въздух и се закашля. Пръстите й напипаха бутилка… какво беше това? Спреят. Пълен със сока на бръмбара. Рик го беше напълнил.

Оръжие.

Керън се намръщи и извади бутилката.

Точно тогава птицата направи маневра във въздуха. Гушата се стегна и мускулите рязко изкараха въздуха от дробовете на Керън. Обзе я чувство за безтегловност, за падане. Последва рязко залитане и тупване. Птицата беше кацнала. Керън изгуби съзнание.

Птицата се бе върнала на мястото, където беше уловила Керън, за да търси още храна. Наклони глава настрани и се загледа в Рик Хътър.

Рик позна черната ивица на човката. Това беше гадината, погълнала Керън, но нямаше как да разбере дали тя е още жива. Той размаха харпуна си и пристъпи напред.

— Ела ме хвани, страхлив боклук такъв.

Атаката на масаите. Точно това щеше да направи. Млад воин на тринайсет-четиринайсет години можеше да убие лъв с копието си. Постижимо е, каза си той. Всичко опира до техника.

Птицата подскочи към него.

Рик не откъсваше поглед от нея, преценяваше разстоянието, изчакваше момента, планираше под какъв ъгъл да атакува с харпуна. Трябваше да използва силата и тежестта на животното срещу самото него, както правеха масаите с лъвовете. Ловецът предизвиква лъва да го нападне и в последния момент опира края на копието си в земята, насочвайки острието към звяра и коленичи зад оръжието; лъвът се хвърля върху копието и се нанизва сам.