Майкъл Крайтън - Микро

— Самоубийство? — рече Уатанаби.

— Възможно е. Отговаря на следите.

Криминалистите снимаха с фотоапарати и видеокамери. Прибраха тялото в чувал и го натовариха в линейка, която потегли без сирена, само с пуснати светлини. Смачканото бентли я последва, качено на полицейския влекач. От колата още капеше вода.

Уатанаби седеше на бюрото си в управлението и се взираше в издрасканата метална стена. Правеше го понякога, за да подреди мислите си. Не можеше да се освободи от чувството, че някой е сложил дрехите в колата. И най-вече портфейла. Решилите да скачат от скали не оставят портфейлите си. Ако Джени Лин се бе хвърлила доброволно, щеше да го вземе със себе си. Ами ако не е било по нейна воля? Може би е била отвлечена? Дали пък не е имало корабокрушение? Изгубена лодка би обяснила едновременното изчезване на толкова много хора.

Обади се на отдел „Имуществени престъпления“ и попита дали няма сигнали за изчезнали лодки. Нямаше. Отново заразглежда стената. Май беше време за спешно суши със „Спам“.

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се човек от отдел „Изчезнали“.

— Има още един случай.

— Така ли? Кой?

— Жена на име Джоан Кински се обади да съобщи, че снощи съпругът й не се върнал от работа. Той е инженер в „Наниджен“.

— Пак от „Наниджен“? А стига бе…

— Госпожа Кински каза, че е звъняла в компанията. Никой не е виждал съпруга й от вчера следобед.

Шефът на охраната на „Наниджен“ не беше съобщил за този. Прекалено много хора на „Наниджен“ изчезваха в такова тихо градче като Хонолулу.

Телефонът отново иззвъня. Този път беше Дороти Гърт, съдебен лекар от отдел „Научни разследвания“.

— Дан, би ли слязъл да погледнеш? Става въпрос за случая Фонг. Намерих нещо.

Мамка му. Кашата Уили Фонг. Само тя му липсваше.

Дон Макеле влезе в кабинета на Вин Дрейк със смутено изражение.

— Телиъс и Джонстън са мъртви.

Дрейк изскърца със зъби.

— Какво е станало?

— Изгубих връзка с тях. Бяха открили оцелелите. Започнаха… спасителната операция — каза Макеле. Отново се потеше. — Точно в разгара й бяха нападнати от нещо. Чух писъци, после… Телиъс… ами… беше изяден.

— Изяден?

— Чух го. Някакъв хищник. Радиостанцията му замлъкна. Дълго се опитвах да се свържа с него. Предаванията прекъснаха.

— Какво мислиш?

— Мисля, че всички са мъртви.

— Защо?

— Хората ми бяха най-добрите. Нещо се е справило с оръжията и бронята им.

— Значи специализантите…

Макеле поклати глава.

— Никакъв шанс.

Дрейк се облегна назад в креслото си.

— Значи е имало инцидент с хищник.

Макеле задъвка устна.

— Когато бях в Афганистан, забелязах нещо за инцидентите.

— И какво по-точно? — попита Дрейк.

— Случват се по-често на задниците.

Дрейк се изкиска.

— Така е.

— Спасителната мисия… се провали, сър.

Дрейк осъзна, че Дон Макеле разбира много добре какво се има предвид под спасителна мисия. Самият Вин обаче си имаше своите съмнения.

— Дон, откъде си сигурен, че спасителната мисия се е… провалила?

— Няма оцелели. Сигурен съм.

— Покажи ми труповете.

— Но няма…

— Няма да повярвам, че специализантите са мъртви, докато не видя доказателства за смъртта им. — Дрейк се облегна. — Докато има надежда, ще направим всичко по силите си, за да ги спасим. Всичко. Ясно ли се изразих?

Макеле излезе от кабинета, без да каже нито дума. Нямаше какво да казва.

Колкото до Вин Дрейк, той имаше основателни причини да се радва на случилото се с Телиъс и Джонстън. Това означаваше, че няма да му се наложи да им плаща бонуси в ценни книжа. Въпреки това не можеше да приеме, че всички специализанти са мъртви. Те бяха показали умения да оцеляват и изненадваща издръжливост, така че трябваше да продължи с опитите да се добере до онези, които може би още бяха живи.

Пали

30 октомври, 16:00 ч.

— Това нещо ще бъде трепач за трафика в Бостън — отбеляза Керън Кинг. Тя караше хексапода нагоре по стръмния склон, проправяйки си път през камънаци и треви. Машината непрекъснато се люшкаше.

— Внимавай с ръката ми, ако обичаш! — Дани седеше до нея, хванал лявата си ръка, която висеше като кренвирш на клупа. Беше се подула много и изпълваше ръкава на ризата му. Хексаподът напредваше уверено, краката му виеха и той се катереше през огромния вертикален свят, сияещ в безброй оттенъци на зеленото. Ерика седеше свита в багажния отсек, привързана с въже. Рик вървеше до превозното средство с газова пушка в ръка и се оглеждаше, винаги нащрек за хищници. През рамото му беше преметнат патрондаш със стрели-куршуми.