Майкъл Крайтън - Микро

Рик зареди втора стреличка и скочи на машината. Надникна вътре, готов да стреля отново. Мъжът лежеше с червено като череша лице и изцъклени очи, на устата му беше избила пяна — цианидно отравяне. От стреличката се виждаше само мъхчето под брадичката. Острието бе пронизало езика и небцето и бе достигнало до мозъка.

— Това беше за Питър — каза той. Ръцете му трепереха. Цялото му тяло започна да се тресе. Никога досега не беше убивал човек. Не беше и помислял, че е в състояние да го направи.

Отдясно се чу друго съскане.

Мамка му, наоколо имаше друг снайперист, който стреляше по приятелите му. Рик скочи от машината и се втурна към звука със заредена тръба. Докато тичаше, изведнъж отпред притъмня и той видя… сянка, движеща се сред папратите. Закова на място. Изведнъж се почувства много, много мъничък и абсолютно безсилен. Не можеше да повярва колко грамадно е проклетото нещо.

Керън видя мъжа да се изправя между две стъбла. Беше малък, пъргав, с котешки движения. Носеше камуфлажна броня и ръкавица на дясната си ръка. Лявата му ръка беше гола и единият пръст беше на спусъка на пушката. Оръжието бе насочено към нея. Делеше ги само около метър.

Тя беше извадила ножа си, но той не можеше да се сравнява с пушката. Огледа се. Наоколо нямаше никакво прикритие.

Мъжът излезе между папратовите стъбла, като продължаваше да я държи на прицел. Като че ли си играеше с нея — нищо не му пречеше да я застреля.

— Намерих я — каза той в микрофона си. След кратка пауза добави: — Чуваш ли?

Явно не получи отговор.

— Чуваш ли?

Отново не получи отговор. Пристъпи напред.

Точно тогава Керън видя сянката зад мъжа. Отначало не разбра какво е — нещо кафяво и покрито с козина, скрито сред папратовите листа. Помръдна леко и спря. Тя си помисли, че сигурно е бозайник, може би плъх заради кафявата козина и огромните размери. Но тогава се появи крак — дълъг, изтънен, съчленен крак. Екзоскелет, покрит с настръхнали кафяви косми. Едно папратово листо бе бутнато настрани и Керън видя очите. Всичките осем.

Беше огромен паяк, голям като къща. Беше толкова грамаден, че почти не можеше да се определи като паяк. Керън обаче позна вида. Кафяв ловец, често срещан в тропиците. Месояден. Паяците ловци не плетяха мрежи. Устройваха засади и ловуваха на земята. Този се беше снишил — знак, че дебне. Тялото му беше плоско, защитено от козината, с остри като сърпове челюсти, сгънати под изпъкналите израстъци над устата му. Беше женски. Това означаваше, че жадува за протеин, тъй като произвеждаше яйца.

Керън бе поразена от неподвижността на паяка. Тъй като беше наземен хищник, това не беше добър знак. Женската дебнеше.

Мъжът стоеше с гръб към паяка, без да подозира за присъствието му. Съзвездието от очи се взираше в него, подобно на капчици черно стъкло. Керън чу тихото, подобно на стон вдишване и издишване на белите дробове, разположени по корема на съществото.

— Джонстън. Чуваш ли? — каза мъжът.

Млъкна и зачака отговора на партньора си.

— Какво е станало с приятеля ти? — прошепна Керън. Трябваше да го накара да говори.

Онзи просто я изгледа. Не беше от приказливите.

Тя стоеше абсолютно неподвижно. Не биваше да прави резки движения. Знаеше, че паякът не вижда добре въпреки многото си очи, но за сметка на това има превъзходен слух. Десет „уши“ бяха пръснати по всеки крак — дупки в бронята, които улавяха звуците. Общо осемдесет уши. Освен това хилядите косъмчета по краката също бяха устройства за слушане и сензори за вибрации. Слуховите органи по краката даваха на паяка триизмерна картина на света около него.

Ако тя издадеше някакъв звук или вибрация, паякът щеше да я долови. Щеше да я разпознае като плячка. Керън знаеше, че атаката ще бъде мълниеносна.

Тя коленичи бавно и взе един камък. Вдигна полека ръка.

Мъжът се усмихна.

— Давай. Щом ще те накара да се почувстваш по-добре.

Керън хвърли камъка. Той удари нагръдника му, издумка и отскочи.

Мъжът вдигна пушката си, прицели се през оптичния мерник и се изкиска точно когато челюстите се сключиха около него и го вдигнаха във въздуха, смазвайки оръжието. Мъжът изкрещя.

Паякът направи няколко крачки напред и най-изненадващо се претърколи по гръб, докато Керън тичаше презглава. Легнал по гръб, паякът вдигна мъжа във въздуха и заби още по-дълбоко челюстите си в него. Острите като бръснач кухи върхове пробиха бронята и започнаха да инжектират отрова.

Тялото на мъжа се наду, докато бронята не започна да се разцепва и от пукнатините запръска смесена с отрова кръв. Когато отровата започна да действа, гръбнакът се изви назад и главата се замята. Невротоксините предизвикваха истинска буря в централната нервна система. Мъжът се загърчи конвулсивно и започна да се задушава. Очите му се обърнаха в черепа, скривайки напълно зениците. Изведнъж бялото стана яркочервено. Кръвоносните съдове в очите се бяха пръснали, както се пръскаха в цялото тяло — отровата съдържаше храносмилателни ензими, които втечняваха плътта. Вътрешните кръвоизливи изпълниха тялото му, докато сърцето не спря.