Отровата на паяка беше като Ебола, развиваща се за трийсет секунди.
Паякът продължаваше да изпомпва отрова в тялото, докато бронята не започна да се пръска. Нагръдникът отлетя и червата на мъжа се изсипаха навън, пръскайки отрова.
Керън бе потърсила убежище зад една папрат, където откри Рик — приклекнал с готова за стрелба тръба.
Двамата гледаха как паякът се храни.
След като уби жертвата си, паякът се преобърна, отново застана на осемте си крака и започна да разкъсва плячката. Държеше мъжа в предните си крака, намиращи се от двете страни на устата. Челюстите се отваряха като сгъваеми ножове; вътрешните им остриета бяха назъбени. Започнаха да кълцат тялото, превръщайки го в кървава каша от месо, натрошени кости и вътрешности, смесена с парчета кевлар и пластмаса. С помощта на предните си крака паякът сръчно обработваше масата, превръщайки я в топка, като в същото време вкарваше в нея храносмилателни течности от върха на челюстите. За една-две минути човешките останки се превърнаха в топчеста полутечна маса, примесена с фрагменти от кост и натрошена броня.
— Интересно — прошепна Керън и се обърна към Рик. — Паяците смилат храната извън телата си.
— Не го знаех.
След като смели храната си, паякът сложи кашата в устата си и започна да изсмуква течностите; стомахът му издаваше равномерен шум като на помпа. На Керън й се стори, че очите му заблестяха някак отнесено или може би доволно.
— Трябва ли да се безпокоим? — попита Рик.
— Не, в момента е заета. Но трябва да се махаме, преди отново да е тръгнала на лов.
Започнаха да търсят Ерика и Дани. Ерика се бе скрила под един хибискус, а Дани се бе пъхнал под корена на някакво дърво.
Оцелелите бяха четирима — Рик, Керън, Ерика и Дани. Събраха се, грабнаха нещата си и забързаха в храстите, изоставяйки телата на Питър и Амар. Беше ги обзело ужасно чувство за празнота. Внимателният Амар Сингх, който обичаше растенията, вече го нямаше. Питър Янсен също го нямаше. Струваше им се невъзможно точно Питър да загине.
Загубата ги беше съсипала.
— Беше толкова уверен — промълви Рик. — Наистина си мислех, че може да ни изкара от това положение.
— Питър беше надеждата ни — рече Ерика и заплака. — Вярвах, че някак ще ни спаси.
— Точно това очаквах да се случи — обади се Дани.
Той седна и нагласи клупа на ръката си, после със здравата си ръка отлепи малко тиксото от импровизираната си обувка и го залепи отново, мъчейки се да я стегне. Накрая отпусна глава върху коленете си.
— Случи се неизбежното… — разнесе се приглушеният му глас. — Катастрофата… Ние сме напълно, тотално, абсолютно… мъртви.
— Всъщност още сме живи — поправи го Рик.
— Не за дълго — промърмори Дани.
— Всички имахме вяра в Питър — рече Керън. — Той бе толкова… спокоен. Нито за миг не изгуби кураж.
Тя избърса потта от челото си, нагласи раницата и тръгна напред. Трудно й бе да го признае и пред себе си, но за първи път напълно беше изгубила кураж. Беше вцепенена от ужас. Не виждаше как ще успеят да стигнат до „Наниджен“.
— Питър беше единственият, който можеше да ни води. Сега сме без водач.
— Да. И вече е ясно, че Дрейк знае, че сме живи, и се опитва да ни види сметката — изпрати ни наемни убийци — каза Рик. — Отървахме се от две мутри, но кой ли още се спотайва наоколо със заповед да ни очисти.
— Две мутри? — повтори Керън.
— Погледни право напред — с мрачна усмивка отвърна Рик.
Хексаподът стоеше килнат върху могилката от мъх. Рик скочи в превозното средство. Миг по-късно нечие тяло полетя във въздуха и се сгромоляса в краката на Керън. Тя видя бронята, забитата под брадичката стрела, изцъклените очи… пяната на устата, изплезения език…
Пое дъх. Значи снайперистите са били двама. Рик не го беше споменал.
— Ти… ти си го убил…
— Качвайте се — каза Рик, докато сядаше пред пулта за управление. — Ще караме към Тантал. Освен това си имаме пушка.
Долината Маиоа
30 октомври, 13:45 ч.
Пикапът се движеше нагоре по еднолентовия път към долината Маноа. Беше очукана тойота, боядисана със спрей в няколко различни цвята, с багажник за сърфове и дебели гуми, сякаш страдащи от елефантиаза. Колата стигна до отвора на тунела и спря. От нея слезе човек, който отиде при портала и прочете знака на него: ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.
— Мамка му. — Ерик Янсен разтърси портала и погледна ключалката. Беше с код. Опита някои от фирмените комбинации, но безуспешно. Шибаният Вин със сигурност беше променил кодовете.
Читать дальше