Майкъл Крайтън - Микро

Изправи се, оплискан в кръв.

— Какво…?

Останалите гледаха така, сякаш случилото се не беше реално.

Керън се озърна.

— Снайперист! — изкрещя тя. — Прикрийте се!

Понечи да се втурне към най-близката папрат, но видя, че Питър не помръдва — беше като парализиран, сякаш не можеше да проумее какво се е случило. Вторият изстрел на снайпериста улучи едно листо над главата му и експлодира. Ударната вълна събори Питър на земята и Керън осъзна, че стрелецът се цели в него. Втурна се и го сграбчи.

— Сниши се и бягай на зигзаг! — изкрещя му тя. Той трябваше да се махне, но без да прави предсказуеми движения — снайперистът можеше да ги предвиди и да го застреля в движение. — Бягай! — викна Керън.

Питър я разбра. Побягна — наляво, надясно, наляво, наляво… стоп. И отново напред. Все в посока към папратите. Керън също побягна на зигзаг, като гледаше да е около Питър, но без да го приближава твърде много…

Питър се препъна, залитна и се просна на земята.

— Питър! — изкрещя тя. — Не!

Питър беше спрял и сега представляваше лесна мишена.

— Керън… бягай… — каза той и скочи на крака.

Това бяха последните му думи. В следващия миг една игла прониза гърдите му и експлодира. Той се преметна.

Питър Янсен бе мъртъв, преди да рухне на земята.

Папратово дере

30 октомври, 12:15 ч.

Рик Хътър усети как Керън Кинг го вдига за ризата и го измъква от доброто му — според него — скривалище.

— Ставай!

Забеляза лежащата до него тръба, взе я, грабна кутията със стреличките и спринтира към най-близкото прикритие. Изгуби от поглед Керън; нямаше представа къде е изчезнала. Изтича под една клонка, хвърли се през някакви листа и побягна сред издигащите се около него папратови стъбла. Точно тогава видя подобното на насекомо превозно средство. Шестокрака машина, пълзяща по листото на една папрат с едва доловимо бръмчене, управлявана от мъж в бойна броня. Той също беше микрочовек, но изглеждаше опитен и уверен.

Мъжът спря машината и вдигна странна едрокалибрена на вид пушка. Зареди метална игла в затвора, прицели се през оптичния мерник и стреля. Оръжието изсъска и изрита.

Рик се бе метнал зад един камък, лежеше задъхан по гръб и гледаше как непознатият стреля. Мъжът изглеждаше спокоен. Свикнал е да убива, осъзна Рик и гореща ярост се надигна в гърдите му. Този тип беше убил най-хладнокръвно Питър и Амар. Рик все още държеше тръбата си. Щеше да застреля проклетото копеле, Керън току-що му бе спасила живота и беше тъпо той да клечи на едно място. Тя му спаси задника.

Отвори кутията и извади една стреличка. Погледна я безнадеждно. Тя бе просто треска с метален връх от вилица. Никога нямаше да пробие бронята на кучия син. Отвори бутилката кураре, навря в нея върха на стреличката и го завъртя, като сподави желанието да се закашля от противната воня. Върхът беше добре омазан.

Пъхна стреличката в тръбата, претърколи се и надникна зад камъка.

Машината я нямаше. Беше се преместила някъде.

Но къде?

Рик изпълзя иззад камъка, като се ослушваше и оглеждаше. Чу тих вой отляво. Механичната буболечка. Стана и се затича към звука; когато той се усили, Рик се метна в туфа мъх и зачака. Звукът приближаваше. Рик внимателно се надигна да погледне.

Механичната буболечка беше изпълзяла по мъха и спря почти върху него. Рик гледаше към долната й част. Оттук не можеше да види мъжа.

Чу се съскане. Копелето бе стреляло отново.

Рик нямаше представа дали някой от групата бе останал жив. Керън можеше да е мъртва. Ерика — също. Всички се бяха превърнали в дивеч.

Тази мисъл го накара да побеснее.

Изпълни го с жажда да убива, дори това да му струваше живота.

Мъжът беше спрял да стреля и машината отново се задвижи. Тя спря недалеч и Рик чу мъжа да говори по радиостанцията си.

— Има една жена от твое дясно. Кучката е въоръжена с нож.

Кучката.

Керън.

Не! Всеки момент щяха да я убият. Рик запълзя трескаво през мъха и се пъхна под едно паднало листо. Гледаше право нагоре към мъжа. Онзи беше с шлем, нагръдник и броня по ръцете. Брадичката му беше гола. Вратът също.

Рик се прицели във врата. Трябваше да улучи югуларната вена. Бавно пое дъх, като се стараеше да не издава нито звук, след което издуха с цялата си сила.

Стреличката пропусна вената, но улучи мекото под брадичката и се заби дълбоко, до опашката. Беше влязла точно над адамовата ябълка и бе продължила нагоре. Рик чу задавен вик; мъжът се катурна и изчезна от погледа му. Чу се влажно кашляне и нещо се загърчи и заблъска. Мъжът се задушаваше и се мяташе като риба на сухо. После настъпи тишина.