Майкъл Крайтън - Микро

— Мислиш ли, че ще успееш да скочиш?

— Не. Може би.

— Няма да се нараним. — Питър се свърза по радиото с Керън Кинг и Ерика Мол, които още бяха на върха на дървото. — С Дани ще скочим на земята. Можете да направите същото.

Керън и Ерика погледнаха от гъстите листа. Не виждаха земята. Керън погледна Ерика и тя кимна.

— Става — каза Керън по радиото и провери дали тръбата е закрепена здраво на гърба й. — Едно, две, три…

Ерика скочи първа. Керън я последва миг по-късно.

Докато летеше в бездната, Керън разпери ръце и крака и започна да се плъзга.

— Иииха! — изкрещя тя.

Ерика падаше под нея и също крещеше. Двете се плъзгаха и можеха да контролират полета си. Керън раздвижи ръце и крака и се спусна косо надолу. Усещаше как въздухът тече около нея плътен и мек, поддържащ тялото й. Беше досущ като бодисърф, но във въздух вместо във вода. Удари се в един клон и се запремята невредима, разпери отново ръце и се понесе в течния вятър, спускайки се надолу. Видя Ерика да пикира под ъгъл под нея. Беше я изпреварила и падаше по-бързо.

Керън поиска да намали скоростта си. Обърна се наляво и надясно, като улавяше въздуха и използваше ръце и крака, за да забави падането. Отново извика с пълно гърло. Приближаваха листа. Керън изгуби Ерика от поглед… чу писъка й…

Понесе се през листата… и точно под себе си видя паяжина. Ерика беше уловена в нея, подскачаше нагоре-надолу, мяташе ръце и крака, мъчеше се да се освободи. Светлозелен паяк дебнеше в края на паяжината… Ракообразен паяк… много отровен…

Керън обърна тялото си странично. Знанията й за този вид паяци преминаха мълниеносно през ума й. Трябваше да падне в паяжината. Това бе единственият начин да спаси Ерика. Като улучи мрежата. Не се страхуваше. Можеше да се справи с паяка… Блъсна се в края на паяжината и увисна, люлеейки се във въздуха.

За Керън паяжината изглеждаше широка петнайсет-двайсет метра, много повече от предпазните мрежи на акробатите в цирка. За разлика от предпазната мрежа, паяжината бе лепкава и по радиалните й нишки имаше блестящи капчици лепило. Керън усети как лепилото се просмуква в дрехите й и я приковава към паяжината, а Ерика се мяташе в сляпа паника и крещеше за помощ, уловена в нишки извън обхвата на Керън. Паякът сякаш се поколеба. Може би не разпознава хората като плячка, помисли си Керън. Но въпреки това щеше да атакува, при това всеки момент. И бързо.

— Не мърдай! — извика тя на Ерика.

Претърколи се, озова се срещу паяка и изтегли мачетето си.

— Я! — извика тя на създанието. Погледът й се стрелкаше по паяжината. Търсеше основната нишка и я откри — започваше от единия крак на паяка и минаваше през спиралата към центъра. Керън се метна към нея и я преряза с мачетето.

Паякът използваше нишката, за да долови присъствието на плячка в паяжината. Прерязването й бе като прерязване на нерв. И сигнал за тревога.

Паякът внезапно побягна и се скри в едно навито листо — в дома си.

— Повечето се плашат лесно — каза Керън на Ерика.

Тя разсече още една нишка и двете полетяха отново.

— Съжалявам, скъпи! — извика Керън на паяка.

Паднаха заедно на земята след лепкави нишки. Ерика беше доста потресена.

— Помислих си, че с мен е свършено.

Керън започна да я чисти от нишките.

— Няма от какво да се страхуваш, стига да познаваш структурата на паяжината.

— Аз съм по бръмбарите — отвърна Ерика.

Питър и Дани бухнаха в купчина листа наблизо. Накрая се появи и Рик, който спусна Амар с помощта на въжето. Събраха се при ствола на дървото и Питър обясни промяната в плана. Щяха да тръгнат към Тантал.

Рик и Питър понесоха Амар и след десет минути навлязоха в папратова гора, приличаща на безкраен лабиринт от остри листа, високи и пропити с влага, образуващи тунели, които вървяха във всички посоки. Сред папратите растяха коа, олопуа и бял кокио хибискус, които се извисяваха към горния етаж на джунглата.

Питър погледна компаса.

— Натам — каза той и тръгнаха по дълъг лъкатушещ проход сред папратите. Листата се извиваха високо, потапяйки света в различни оттенъци на зеленото.

Дани се препъваше до тях, но внезапно спря и се загледа в Амар Сингх. Очите му се разшириха.

— Той… той кърви.

Никой не беше забелязал. Рик свали Амар от гърба си и той се отпусна на колене. Кръв бликна от носа му, потече по горната му устна и закапа бързо по земята.

— Оставете ме — прошепна Амар. — Имам кесонна болест.

Под зеления балдахин