Майкъл Крайтън - Микро

Питър му даде едната радиостанция.

— Обаждай се само ако е крайно наложително.

— Добре.

Питър постави ръка на рамото му.

— Всичко ще се оправи.

— Естествено, че няма да се оправи — каза Дани и се намести по-удобно върху лишея.

— Не можем просто да се предадем, Дани.

Дани се намръщи, облегна се и си сложи слушалките.

— Проба, проба — каза той в микрофона. Гласът му изпращя в ушите на другите.

— Хей, пази радиомълчание — предупреди го Питър.

— Вин Дрейк! Помощ! S.O.S. Загазихме на едно дърво! — извика Дани в микрофона.

— Изключи това нещо.

— Просто се шегувах.

— Улавям сигнал. — Джонстън се наведе над радиолокатора в кабината на хексапода със слушалки на главата. Започна да се смее. — Тъпи копелета. Викат Дрейк на помощ. — Погледът му се насочи към балдахина от листа. — Качили са се на някое гнездо.

Телиъс изсумтя. На врата му беше окачен бинокъл. Изправи се и започна да оглежда короните на дърветата, като се вслушваше и се мъчеше да засече някакво движение. Шпионите бяха някъде там. Нямаше лесно да ги открият.

Не видя нищо. Накрая мълчаливо посочи с пръст — тръгни натам.

Джонстън натисна лоста за управление. Хексаподът бързо и плавно тръгна през джунглата, без да издава почти никакъв звук; единствено моторите в краката му тихо виеха.

Телиъс сочеше едно дърво. Пандан.

— Качи ни — каза той.

Джонстън натисна няколко бутона и шиповете на краката на превозното средство се прибраха, разкривайки меки възглавнички, покрити с изключително фини власинки. Бяха с наноразмерни, приличаха на власинките по лапите на гекон и можеха да се закрепят за всякаква повърхност, дори за стъкло. Хексаподът тръгна право нагоре по ствола. Закрепени с колани в кабината, двамата мъже сякаш не забелязваха, че се движат отвесно. Почти не усещаха гравитацията.

Катерачите стигнаха горните клони на дървото и Керън Кинг поведе на последната отсечка. Тя се изкачи на един клон и тръгна по него към групата листа, осветени от слънцето. От това място се разкриваше великолепна гледка. Останалите я последваха. Клонът леко се полюшваше от вятъра. Червените, подобни на пръски цветчета на охията приличаха на фойерверки — сияйни експлозии от червени тичинки, от които се носеше упойващо сладък аромат.

Гледката обхващаше долината Маноа и околните хребети. Гънките на планинските склонове, покрити със зеленина и завършващи с отвесни скали, бяха обвити в облаци. По дълбоките цепнатини се виждаха сребристи водопади. Извитият ръб на кратера Тантал гледаше към долината от север. На югозапад, зад тесния вход на долината, се издигаха сградите на Хонолулу. Градът беше съвсем близо, но централата на „Наниджен“, разположена от другата страна на Пърл Харбър, спокойно можеше да се намира и на милиард километра оттук.

На югоизток се намираха парниците и паркингът — гол терен, по който проблясваха локви. Беше съвсем пуст, не се виждаха никакви хора и автомобили. В тясната част на долината зееше отворът на тунела в отвесните скали. Порталът беше затворен.

Питър засече с компаса посоката на паркинга.

— Намира се на сто и седемдесет градуса на юг-югоизток — каза той на останалите и погледна часовника си. Беше девет и половина сутринта. Камионът щеше да пристигне следобед, ако изобщо пристигнеше. В момента в долината нямаше никаква следа от човешка дейност.

Откъм листата над тях се чу гръмовен тътен. Всички инстинктивно се снишиха и се вкопчиха кой където свари. Питър се просна върху клона.

— Пазете се! — извика той.

Една пеперуда прелетя покрай тях. Крилете й, оцветени в оранжево, златно и черно, издаваха гръмовните звуци, докато пърхаха под слънчевите лъчи. Насекомото сякаш си играеше. Накрая увисна във въздуха, размахвайки криле, и кацна върху едно цветче.

В чашката на цветчето блестяха капчици нектар. Пеперудата разви хоботчето си, потопи го в цветето и докосна една капчица. Чуха се сучещи звуци; пеперудата помпаше цели литри нектар в корема си.

Питър бавно вдигна глава.

Керън се смееше.

— Само да можеше да се видиш отстрани. Уплашен от пеперуда.

— Доста е… впечатляваща — смутено отвърна Питър.

Ерика им обясни, че това е камехамеха, характерен за Хаваите вид. Насекомото продължи да се храни от цветчето и по едно време вятърът довя горчива воня. Пеперудата може и да изглеждаше добре, но смърдеше ужасно.

— Това е химическа защита — каза Ерика Мол. — Феноли, ако не се лъжа. Съставките са достатъчно горчиви, за да накарат една птица да повърне.