Майкъл Крайтън - Микро

Успяха да го прегледат под лъча на лампата. Челюстта на стоножката беше разсякла гърдите му до кокал и Амар беше изгубил много кръв. Беше оплискан и с голямо количество отрова, която бе проникнала в раната. Нямаше начин да разберат колко отрова е поел, нито как ще му подейства тя.

Амар не беше на себе си и се съпротивляваше. Дишането му бе бързо и плитко.

— Гори…

— Амар, чуй ме. Натровен си — каза Питър.

— Трябва да се махнем оттук!

— Трябва да стоиш неподвижно.

— Не! — Амар се съпротивляваше, а другите го държаха и се опитваха да го успокоят. — Идва! Почти тук е! — изстена той.

— Какво идва?

— Ще умрем! — изкрещя Амар и се помъчи да се отскубне.

Държаха го здраво и се мъчеха да го укротят.

Питър знаеше, че отровата на стоножките не е добре изследвана от учените. Не съществуваха никакви противоотрови. Боеше се, че дишането на Амар може да спре. Някои от симптомите на отравяне от стоножка напомняха бяс. Амар имаше пристъпи на хиперестезия и усещаше всичко много по-силно от нормалното. Звуците бяха прекалено силни, най-малкото докосване по кожата го караше да подскача. Продължаваше да се опитва да махне одеялото от себе си и непрекъснато повтаряше, че го изгаря.

Питър включи лампата за момент, за да го огледа.

— Изключи я! — закрещя Амар и размаха ръце. Светлината го заслепяваше. Очите му се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето му. А над всичко това бе неизразимото чувство за обреченост. Сякаш беше уверен, че всеки момент ще се случи нещо ужасно.

— Трябва да се махнем оттук — изстена той. — Идва! Приближава!

Но не можеше да каже какво идва.

— Бягайте! — изкряска Амар. Опита се да изпълзи от пещерата и да скочи, но Питър и останалите успяха да го хванат за ръцете и краката и не му позволиха да се хвърли в нощта.

Амар Сингх дълго се съпротивляваше и говореше несвързано, но през ранните часове на утрото се поуспокои и като че ли се стабилизира. Или пък беше останал без сили. Питър прие укротяването му за добър знак. Надяваше се, че Амар е прескочил трапа.

— Ще умра — прошепна Амар.

— Не, няма. Дръж се.

— Изгубих вярата си. Когато бях малък, вярвах в прераждането. А сега знам, че след смъртта няма нищо.

— Не си на себе си от отровата, Амар.

— Нараних толкова много хора през живота си. Сега няма как да се реванширам.

— Стига, Амар. Не си наранил никого. — Питър се надяваше, че звучи убедително.

Всичко това се случваше в пълен мрак, защото не смееха да включат лампите. Ерика Мол се страхуваше от тъмното като малко дете и страхът й се усилваше още повече от уплашените брътвежи на Амар. Неговото страдание й действаше по-силно, отколкото на останалите и тя започна да плаче толкова неудържимо, че не можеше да спре.

— Някой ще бъде ли така добър да накара тази жена да млъкне? — обади се Дани Мино. — Не стига, че Амар полудява, ами и това хлипане наистина ще ми скъса нервите. — Той започна отново да си чеше носа и да търка лицето си.

Питър виждаше, че Дани не се справя добре, но насочи вниманието си към Ерика. Прегърна я и приглади косата й. Бяха любовници, но сега това не беше любов, а оцеляване. Просто се опитваше ги да запази живи.

— Всичко ще се оправи — каза той и стисна ръката й.

Ерика започна да рецитира Господнята молитва:

— Vater unser im Himmel…

— Обръща се към Бог, когато науката се оказва безсилна — отбеляза Дани.

— Ти пък какво знаеш за Бог? — озъби му се Рик.

— Знам толкова, колкото и ти.

Останалите се опитаха да поспят. Мъхът бе мек и топъл, всички бяха изтощени от мъчителната нощ. Никой не искаше да заспива, но сънят така или иначе ги взе в обятията си.

Чайнатаун, Хонолулу

30 октомври, 11:30 ч.

Лейтенант Дан Уатанаби седеше на маса в закусвалня „Делукс Плейт“ в центъра на Хонолулу и държеше суши със „Спам“ между пръстите си. Сушито представляваше топче пържен ориз, увито във водорасли, с парченце месо в центъра. Отхапа. Водораслото, оризът и соленото свинско се съчетаха в устата му във вкус, който можеше да се открие единствено на Хаваите.

Наслади му се и задъвка бавно. По време на Втората световна война на Хаваите бяха пристигнали цели кораби със „Спам“ за изхранване на войската. Американските войници в общи линии бяха изкарали войната на „Спам“; „Спам“ и атомната бомба бяха гарантирали победата. В същото време жителите на Хаваите се бяха пристрастили към консервата свинско и тази новопоявила се любов като че ли никога нямаше да умре. Дан Уатанаби вярваше, че „Спам“ е храна за мозъка. Сигурен бе, че тя му помага да мисли по-ясно за случая.