Майкъл Крайтън - Микро

— Само арахнолог може да каже такова нещо — обади се Рик Хътър.

Стадото сенокосци се отдалечи и шумът от стъпките им заглъхна. Мракът се сгъсти и изпълни гората като прилив. Звуците се промениха. Това означаваше, че съвсем нови създания са изпълзели навън.

— Застъпва нова смяна. Гладна смяна — разнесе се в тъмното гласът на Керън Кинг. Вече не се различаваха един друг.

С напредъка на нощта звуците се засилиха, станаха по-настоятелни, идваха от всички посоки. Отблизо и отдалеч се чуваше скърцане, бумтене, вой, тропане, свирене, сумтене, ръмжене и туптене. Човеците усещаха и вибриране — някои насекоми общуваха на незнаен език, като удряха по земята.

Свиха се един до друг, а Амар Сингх застана пръв на пост. Той взе харпуна и се покатери на навеса, където седна като глътнал бастун и започна да се ослушва и да души. Въздухът бе наситен с феромони.

— Нямам представа какво надушвам — призна той. — Всичко е толкова непознато.

Запита се как изобщо успяват да надушат каквото и да било. Телата им бяха смалени стократно. Това означаваше, че атомите, които ги изграждаха, също са сто пъти по-малки. Тогава как техните миниатюрни атоми взаимодействаха с гигантските атоми на средата? Не би трябвало да подушват нищо. Всъщност не би трябвало да усещат и вкус. А как стоеше въпросът с дишането? Как мъничките молекули на хемоглобина в червените им кръвни телца улавяха огромните кислородни молекули във въздуха?

— Имаме парадокс — каза Амар на останалите. — Как малките атоми в телата ни взаимодействат с нормалните атоми на света около нас? Как така надушваме нещо? Как усещаме вкуса му? Как кръвта ни успява да задържи кислород? Би трябвало да сме мъртви.

Никой не можа да се сети.

— Може би Кински знаеше отговора — предположи Рик.

— А може и да не го е знаел — отвърна Питър. — Имам чувството, че „Наниджен“ не разбира много добре собствената си технология.

Рик си беше мислил за микрокесонната болест. Тайно бе оглеждал ръцете и дланите си, търсейки синини. Засега не беше забелязал нищо.

— Може би микрокесонната болест се причинява от този миш-маш с размерите на атомите — каза той. — Може би нещо се обърква във взаимодействията между малките атоми на телата ни и големите около нас.

Един кърлеж запълзя по Амар. Той го махна от ризата си и го пусна, като внимаваше да не го нарани.

— Ами чревните бактерии? Имаме трилиони чревни бактерии в себе си. И те ли се смаляват?

Никой нямаше представа.

— Какво ще стане, ако нашите свръхмалки бактерии излязат навън в тази екосистема? — продължаваше Амар.

— Може би ще умрат от микрокесонна болест — предположи Рик.

Слабо сребристо сияние озари гората. Луната беше изгряла и се издигаше в небето. Заедно с нея из джунглата се разнесе зловещ, бумтящ писък: Пууу… еее… ооо… о-о-о…

— Боже мой, какво беше това? — попита някой.

— Мисля, че е бухал. Чуваме го на по-ниска честота.

Бухането се повтори отново от върха на едно дърво и звучеше като смъртна заплаха, скрита в стон. Усетиха смъртоносното присъствие на бухала някъде над тях.

— Започвам да разбирам какво е да си мишка — каза Ерика.

Бухането престана и чифт зловещи криле прелетяха в пълна тишина през балдахина от листа. Птицата имаше по-едра плячка за ловене; дребосъци като микрочовеците не я интересуваха.

Разтърси ги внезапен грохот. Земята се надигна.

— Под нас има нещо! — извика Дани и скочи на крака. Изгуби равновесие, когато земята започна да се разделя, и залитна, като моряк на палубата на люлеещ се кораб.

Останалите също наскачаха от листата и извадиха мачетета, докато земята под краката им стенеше и се тресеше. С бясно разтуптяно сърце Амар сграбчи харпуна и го вдигна над главата си. Беше готов да убива. Специализантите се пръснаха и изтичаха до палисадата, като се чудеха дали да избягат навън, или да изчакат и да видят материализирането на заплахата.

И тогава тя се появи — розов цилиндър със зашеметяващи размери, който се издигна от недрата на земята. Дани изпищя. Амар едва не хвърли харпуна, но се спря в последния момент.

— Това е просто земен червей, народе — каза той и свали оръжието си. Нямаше намерение да пронизва червей, ако не се налага; безобидното животно просто се опитваше да оцелее в пръстта и не представляваше заплаха за никого.

Червеят не хареса онова, на което беше попаднал. Плъзна се обратно в земята и продължи нататък като булдозер, докато палисадата се тресеше над него.