Майкъл Крайтън - Микро

Отпечатъците бяха достатъчно красноречиви. Някой беше извадил станцията от земята и я бе отнесъл.

— Трябва да приемем най-лошото — каза Керън Кинг, докато сваляше раницата си и сядаше край ямата. Избърса потта от челото си. — Това е работа на Вин Дрейк и означава, че знае или подозира, че още сме живи. Отнема ни всякакви средства за оцеляване.

— Значи Дрейк може да е тръгнал на лов за нас — каза Питър.

— Но как би могъл да ни намери? — зачуди се Рик.

Въпросът бе основателен. Телата им бяха по-малки от сантиметър и половина и трудно можеха да се забележат от човек с нормални размери.

— Вече е много важно да не използваме радиото — каза Питър.

Изчезването на станция „Браво“ означаваше, че няма къде да се скрият през нощта. Слънцето залязваше и мракът наближаваше бързо, както беше характерно за тропиците.

Ерика следеше с растяща тревога как слънцето се спуска към хоризонта.

— Само да спомена — каза тя, — че огромното мнозинство насекоми са активни нощем, а не през деня. И много от тях са хищници.

— Трябва да направим бивак — реши Питър. — Ще си построим форт.

Не много далеч един хексапод вървеше бързо през гората, катереше речни камъни и избутваше настрани листа. Шестте му крака работеха неуморно, двигателите в тях тихо виеха.

Джонстън управляваше. Беше пъхнал ръка в подобен на ръкавица контролер и следеше показанията на уредите. Те му показваха количеството енергия, осигурявана от сервомоторите. Телиъс седеше до него в откритата кабина и се оглеждаше във всички посоки. И двамата бяха в пълно бойно снаряжение.

Ходещата машина се захранваше от микролитиеви батерии, състоящи се от нанопластове. Имаше голям обхват на действие и предостатъчно енергия. Обикновените превозни средства не се справяха добре в микросвета — засядаха, колелата им се въртяха безполезно. Не можеха да преодоляват и препятствия. Затова инженерите на „Наниджен“ бяха копирали устройството на насекомо. Дизайнът се оказа изключително успешен.

Машината стигна до голяма яма.

— Спри — каза Телиъс.

Джонстън спря превозното средство и се загледа в ямата.

— Това е „Ехо“.

— Беше — поправи го Телиъс.

Двамата скочиха от хексапода и бронята им задрънча. Приземиха се на крака. Имаха богат опит в движението в микросвета и знаеха как да използват силата си. Обиколиха ямата, като оглеждаха мъха и буците пръст. Дъждът беше заличил повечето следи на специализантите, но Джонстън знаеше, че все нещо е останало. Можеше да проследи всекиго и навсякъде. Растящият върху един камък мъх привлече вниманието му. Отиде при него и го огледа. Мъхът стигаше до кръста му. Телиъс докосна тънко стъбло, което стърчеше над останалите — имаше разпукана капсула за спори в края си. Стъблото беше пречупено и спорите се бяха изсипали наоколо. В лепкавия мъх на гранулите Телиъс откри отпечатък на човешка длан. Някой беше хванал стъблото, беше го прекършил, разпилявайки полена, след което беше докоснал спорите. По-нататък, под едно широко листо, което бе запазило земята от дъжда, имаше объркани отпечатъци от обувки.

Джонстън коленичи и ги огледа.

— Петима са… не, шестима. Движат се в колона. — Той вдигна глава. — Тръгнали са на югоизток.

— Какво има на югоизток? — попита Телиъс.

— Паркинг. — Джонстън присви очи и се усмихна.

Телиъс го погледна озадачено.

Джонстън хвана някакъв изпълзял по бронята му кърлеж, смачка го и го изхвърли.

— Шибани кърлежи. Вече знаем плана им.

— Какъв план?

— Търсят начин да се върнат в „Наниджен“.

Прав беше, разбира се. Телиъс кимна и тръгна по следата.

Джонстън скочи обратно в хексапода и го подкара след Телиъс, който се движеше бързо, като често прескачаше препятствия и поддържаше темпо между кучешки тръс и спринт. От време на време спираше, за да разгледа отпечатъците в меката почва. Мишените им не си бяха направили труда да прикриват следите си. Изобщо не подозираха, че някой ще тръгне след тях.

Започваше да се стъмва. Телиъс и Джонстън познаваха микросвета достатъчно добре, за да знаят, че ще трябва да спрат за през нощта. На това място не бива да се движиш по тъмно. Никога.

Спряха хексапода. Джонстън заби пръти около превозното средство и прокара по тях електрошоков кабел на нивото на гърдите, докато Телиъс изкопа дупка под хексапода. Вързаха кабела за кондензатора (всяко животно, което го докоснеше, щеше да получи токов удар) и седнаха в дупката, опрели гръб в гръб, със заредени и готови за стрелба пушки.