Майкъл Крайтън - Микро

Каквото и да представляваха, предметите бяха секретни. Дори допусканите в зона „Омикрон“ нямаха право да ги виждат.

Дрейк свали едно покривало. Под него имаше робот с шест крака, който донякъде напомняше на роботите, предназначени за кацане на Марс, или може би на метално насекомо. Не беше голям, дължината му не надхвърляше трийсетина сантиметра.

Дрейк отнесе шесткракия робот в тензорното ядро и го подаде на Джонстън.

— Това е превозното ви средство. Напълно зареден е. Четири микролитиеви батерии.

— Бива — измънка Джонстън. Дъвчеше нещо.

— По дяволите — излая Дрейк. — Какво има в устата ти?

— Шоколадов десерт, сър. Там така огладняваш…

— Знаеш правилото. Никакво ядене в ядрото. Може да замърсиш генератора.

— Съжалявам, сър.

— Няма нищо. Просто го глътни по-бързо. — Дрейк тупна приятелски мъжа по рамото. Малко великодушие към подчинените обикновено върши чудеса.

Телиъс постави шесткракото устройство в шестоъгълник 3. Двамата мъже застанаха в шестоъгълници 2 и 1. Дрейк отиде в контролната стая. Лично щеше да управлява генератора. Беше наредил на всички служители да напуснат ядрото. Никой нямаше да го види как смалява тези мъже и оборудването.

Програмира шестоъгълник 3, за да смали робота по-малко от хората. Точно когато въведе показателите и се канеше да стартира последователността, в контролната кабина влезе Дон Макеле.

Дрейк и Макеле наблюдаваха заедно как генераторът заработи, машините под пода се събудиха и шестоъгълниците се спуснаха надолу. След като мъжете бяха смалени, Дрейк ги постави в транспортна кутия, а хексапода прибра отделно. Подаде кутиите на Дон Макеле.

— Да се надяваме, че спасителната операция ще успее.

— Да се надяваме — отвърна Макеле.

Достатъчно опасно бе, че Питър и останалите знаеха, че е убил Ерик. Но Дрейк се безпокоеше и че Ерик може да е разкрил пред брат си една много деликатна подробност относно дейностите му, която не биваше да се оповестява. А Питър можеше да я е споделил с другите специализанти. Ако се разчуеше, този факт можеше да унищожи бизнеса на „Наниджен“.

Всичко беше само бизнес. Нищо лично, единствено логика. Просто правеше онова, което трябваше да се направи, за да продължи напред. Дали Дон Макеле се беше сетил за това? Дрейк не можеше да е съвсем сигурен какво си мисли или знае шефът на охраната. Изгледа го косо.

— Колко привилегировани акции притежаваш?

— Две, сър.

— Давам ти още две.

Изражението на Макеле изобщо не се промени.

— Благодаря, сър.

Дон Макеле току-що бе направил два милиона долара с този кратък разговор. Със сигурност щеше да си държи устата затворена.

Папратово дере

29 октомври, 16:00 ч.

— Тихо, не се движете. Зрението и слухът им са много остри — прошепна Ерика Мол.

Тя гледаше нагоре към клоните на едно мамаки, което се издигаше над главите им и простираше надалеч големите си заоблени листа. На едно от листата бе кацнало огромно крилато насекомо. Беше в яркозелени оттенъци и тялото му бе скрито от чифт големи зелени криле, приличащи на листа. Имаше дълги антени, изпъкнали очи, съчленени крака и издут корем, видимо пълен с тлъстина. Специализантите чуваха слабото с-с-с, у-у-у, с-с-с на дишането му през редицата дупки по тялото.

Това беше голям зелен скакалец.

Рик взе една от тръбите си и я намести на рамо. Пъхна в нея стреличка. Металният връх беше намазан с воняща смес, която миришеше на горчиви бадеми и гадост — курарето на Рик. Към задната част бе закрепено пухче от пълнежа на дюшека от станция „Ехо“.

Рик коленичи и поднесе тръбата към устните си, като много внимаваше курарето да не попадне в устата му. От цианида очите му се насълзиха, а гърлото му се стегна.

— Къде е сърцето? — прошепна той на Ерика Мол, която бе приклекнала до него и трябваше да насочва стрелбата му, тъй като най-добре познаваше анатомията на насекомите.

— Сърцето? Дорзално, зад метаторакса — каза тя.

— Ъ? — намръщи се Рик.

Ерика се усмихна.

— Непосредствено под горната част на гърба му.

Рик поклати глава.

— Не мога да улуча. Крилете скриват тази част.

Направи няколко опита да нагласи тръбата и накрая реши да опита в корема. Прицели се в долната част на телцето, пое дълбоко дъх и стреля.

Стреличката се заби дълбоко в скакалеца. Създанието изпъшка и крилете му потръпнаха. За момент специализантите си помислиха, че насекомото ще отлети, но не стана така. То нададе оглушителен писък — от уплаха или от болка? Дишането му се ускори и съществото се отпусна, подхлъзна се и увисна от ръба на листото.