Майкъл Крайтън - Микро

Бяха прегладнели, а нямаха нищо за ядене. Пиха вода от вдлъбнатина в един корен и продължиха нататък. Рик все така мъкнеше кората след себе си.

— Имаме стрихнин и цинамоил — каза той. — Но това не е достатъчно. Трябва ни най-малко още една съставка.

Продължаваше да се оглежда за познати растения, за нещо отровно. И накрая намери каквото му трябваше. Откри го по миризмата — остра, струяща от плътна маса растения.

— Олеандър — каза Рик и тръгна към храстите с дълги, изострени и лъскави листа. — Сокът му е гадно нещо.

Газейки мъртвите листа, той стигна до ствола на храста. Извади мачетето, наточи го и го заби в стъблото. От разреза бликна полупрозрачен, подобен на мляко сок и Рик бързо се дръпна назад.

— Тази течност ще ви убие за нула време, ако попадне върху кожата ви. Съдържа смъртоносна смес от карденолиди. Сърцето ви спира и край. Не бива да вдишвате и изпаренията. Могат да ви докарат инфаркт.

Докато сокът се стичаше по кората, Рик затършува в чувала и извади лабораторната престилка, гумените ръкавици и предпазните очила, които бе намерил в станция „Ехо“.

Амар се ухили.

— Рик, приличаш на побъркан учен.

— Лудостта е моят стил — отвърна Рик.

Той отвори пластмасова бутилка и пристъпи към течащия сок. Задържа дъх и напълни бутилката, като сокът се стичаше по ръкавиците му. После завъртя капачката и изплакна бутилката в капка роса. Напълни по същия начин втора бутилка и вдигна двете с тържествуваща усмивка.

— Сега ни остава само да сварим всичко на паста. За целта ни е нужен огън.

Но гората беше мокра от дъжда. Нищо нямаше да се запали.

— Няма проблем — заяви Рик. — Трябва ни Алевритес молукана.

— Това пък какво е, по дяволите? — попита Керън Кинг.

— Маслодайно дърво — отвърна той. — Хавайците го наричат кукуи. Растат навсякъде из гората. — Завъртя се на място, като се оглеждаше нагоре. — Да! Ето онова там е кукуи. — Посочи едно дърво с големи сребристи листа. Издигаше се като някакъв пребледнял гигант на десетина метра от тях. Беше окичено със зеленикави плодове.

Тръгнаха към дървото и когато приближиха, видяха, че много от плодовете са изпопадали по земята.

— Дайте ми едно мачете — каза Рик. — А сега гледайте.

Започна да сече един плод, отделяйки меката част. Не след дълго стигна до твърдата сърцевина, която се оказа орех.

— Това е кукуи орех — рече той. — Пълен е с масло. Древните хавайци са го използвали за лампите си. Гори чудесно. Освен това са закрепвали орехи за пръчки и са ги използвали като факли. Черупките също горят.

Лъскавата черупка се оказа доста здрава и трудна за чупене. Започнаха да се редуват с мачетето. Оръжието имаше тежка и извънредно остра работна част и лека-полека се справяше с предизвикателството. След няколко минути труд разкриха мазната сърцевина. Започнаха да я кълцат и я натрупаха на купчина на земята. Добавиха суха трева, която не беше успяла да се намокри под гъстите листа. Рик постави тенджерата върху купчината и си сложи предпазното облекло. Нагласи очилата и изсипа в тенджерата двете бутилки сок от олеандър, като добави кората от корена на стрихниновото дърво, парченца от грозда и вода от върха на едно листо.

След това запали огъня с ветроупорната запалка.

Скоро съчките се запалиха и сърцевината на кукуи ореха загоря с ярки жълти пламъци. По стандартите на нормалния свят огънят беше съвсем мъничък, подобен на горяща свещ, но на тях им изглеждаше като голям лагерен огън. Пламъкът сгорещи лицата им и ги накара да се извърнат, а водата в тенджерата завря за секунди. Две минути бяха достатъчни съдържанието на тенджерата да се превърне в гъста лепкава смес.

— Прясно кураре — обяви Рик. — Поне да се надяваме, че е кураре.

Като работеше внимателно с една треска, с ръкавици на ръцете и затаен дъх, Рик събра курарето в пластмасова бутилка. Гърлото й беше достатъчно широко, за да може да потапя върховете на стреличките в отровата. Надяваше се сместа да е отровна, но нямаше как да е сигурен, преди да я е използвал по време на лов. Завинти капачката и вдигна очилата на челото си.

Питър се взираше в пластмасовата бутилка с кафеникавата смес.

— Значи мислиш, че това ще повали дивеч? Нещо с големината на скакалец?

Рик се ухили накриво.

— Още не е готово.

— Така ли?

— Трябва ни още една съставка.

— Която е…?

— Цианид.

— Какво? — учуди се Питър, докато останалите се събираха около тях.

— Чу ме. Цианид — каза Рик. — И аз знам къде да го намерим?