Майкъл Крайтън - Микро

— Хей, по-леко. — Рик отстъпи назад, вдигайки ръце.

Керън хвърли харпуна в краката му.

— Вземи го.

Питър застана между тях.

— Хей, нали сме екип? Трябва да престанете да се нападате.

Керън беше кипнала.

— Не го нападам. Ако го бях направила, сега щеше да се държи за слабините и да си повръща червата.

Питър Янсен вървеше отпред и избираше пътя, като неуморно сечеше препятствията с мачетето и час по час спираше, за да го наточи с диамантеното точило. Мачетето можеше да пререже всичко, стига да се поддържаше в добра форма. Питър се опитваше да повдига духа на останалите.

— Знаете ли какво е казал Робърт Луис Стивънсън за пътуването? — извика той на другарите си. — „По-добре да пътуваш с надежда, отколкото да пристигнеш.“

— Майната й на надеждата, аз предпочитам пристигането — отбеляза Дани Мино.

Рик Хътър вървеше последен и наблюдаваше внимателно останалите. Погледът му спря върху Керън Кинг. Наистина не можеше да я понася. Беше ужасно самоуверена, арогантна и агресивна, смяташе се за ненадминат експерт по паяци, паякообразни и ръкопашен бой. Определено хващаше око, но красотата не бе всичко. Въпреки това той донякъде бе доволен, че тя е с тях. Керън беше боец, това поне не можеше да й се отрече. Точно сега изглеждаше леденостудена, нащрек, настръхнала, преценяваща всяко движение. Сякаш се бореше за живота си… всъщност точно това правеше. Презираше я и в същото време… се радваше, че е наблизо.

След това се загледа в Ерика Мол. Тя вървеше пребледняла и уплашена. Държеше се криво-ляво, но бе на ръба на някакво емоционално пречупване. Гъбите, поглъщащи тялото на Джен… това я беше потресло. Ако не се вземеше в ръце, беше обречена. Но кой би могъл да каже кой от тях притежава нужната сила и ловкост, за да се измъкне от това царство на миниатюрни ужаси?

Колкото до Амар Сингх, той изглеждаше примирен със съдбата си и сякаш вече беше решил, че ще умре.

Дани Мино се влачеше с облепените си в тиксо мокасини. Този тип е по-як, отколкото изглежда, помисли си Рик. Той можеше да оцелее.

Погледна към Питър Янсен. Как го правеше? Изглеждаше толкова спокоен, почти нежен, в мир със себе си по някакъв дълбок начин, който Рик не можеше да проумее. Питър Янсен бе станал истински лидер и това му подхождаше идеално. Сякаш се беше озовал по собствена воля в микросвета.

Оставаше самият той.

Рик не беше от съзерцателните. Рядко се замисляше за себе си. Но сега го направи. Нещо странно се бе случило с него и той не го разбираше съвсем. Чувстваше се добре . Защо? „Би трябвало да се чувствам ужасно. Джени е мъртва. Кински беше разкъсан от мравки. Кой е следващият?“, но това бе експедицията, за която винаги беше мечтал, но никога не бе и помислял, че е възможна. Пътешествие в скритото сърце на природата, в свят на невиждани чудеса.

По всяка вероятност щеше да умре по време на това пътешествие. Природата не беше нито нежна, нито мила. Тук нямаше такива неща като милост. Не получаваш червени точки за опитите. Или оцеляваш, или не. Може би никой нямаше да оцелее. Рик се запита дали ще изчезне тук, в тази малка долина в покрайнините на Хонолулу, погълнат от лабиринт, пълен с невъобразими заплахи.

Трябва да продължа напред, помисли си той. Бъди умен. Бъди изобретателен. Мини през игленото ухо.

Сякаш бяха изминали много километри, когато Рик долови странна горчиво-сладка миризма. Какво беше това? Погледна нагоре и видя малки бели цветчета, пръснати като звезди по едно дърво с извити като змии клони и гладка, сребристосива кора. Миризмата им напомняше миризмата на сперма, но с гаден привкус на нещо опасно.

Да.

Нукс вомика.

Рик извика на останалите да спрат.

— Чакайте за момент. Открих нещо.

Коленичи до един извит корен, който се подаваше от земята.

— Това е стрихниново дърво.

Започна да сече корена с мачетето, обели ивица кора и я отдели внимателно.

— Тази кора съдържа бруцин — обясни Рик. — Това е вещество, което предизвиква парализа. Бих предпочел семената, защото са невероятно отровни, но и кората ще свърши работа.

Бавно, като внимаваше по ръцете му да не попада сок, той завърза кората с въже и я помъкна след себе си.

— Не можем да я сложим в раницата. Ще отрови всичко.

— Тази кора е опасна — обади се Керън.

— Тя ще ни осигури храна, а аз съм гладен.

Ерика се дръпна настрани и подуши въздуха, мъчейки се да долови издайническата миризма на мравки. Въздухът й се стори някак тежък, докато влизаше и излизаше от дробовете й. Накъдето и да погледнеше, всяка неравност и цепнатина в земята, всяка тревичка, всяко притиснало се в земята растение гъмжаха от малки живи същества — насекоми, кърлежи, червеи. Виждаше дори бактериите като малки точки, събрани на буци. Всичко беше живо. Всичко се хранеше от нещо. Това й напомняше… че и тя самата изпитва сериозен глад.