Майкъл Крайтън - Микро

— Изгубих Джени! — извика тя и се огледа отчаяно. Джени не можеше да плува със счупена ръка.

Дани Мино се бе покатерил на камък, който стърчеше над развилнелия се поток.

Някакъв удавен червей се понесе покрай тях, като се въртеше във водата. Джени Лин се бореше с течението, опитваше се да плува, но превръзката й пречеше и счупената й ръка се мяташе по плашещ начин. Главата й изчезна под водата. И се появи отново.

Рик легна по корем на листото.

— Джени! — извика той. — Подай ми ръка! Джени!

— Дръж се, Рик! — извика Керън, сграбчи го за краката и го задържа, като се мъчеше да не се плъзне от листото.

Джени се обърна и се пресегна със здравата си ръка, но мина покрай Рик. Пръстите им само се докоснаха; той не успя да я задържи и изкрещя отчаяно.

Джени приближаваше камъка, на който се бе сгушил Дани.

— Дани, моля те! — изкрещя тя, протягайки ръка. Течението заплашваше да я повлече под водата.

Дани Мино се пресегна. Стигна ръката й и пръстите й се вкопчиха в неговите. Той протегна другата си ръка и успя да пъхне пръсти под клупа. Задърпа я към себе си, но в следващия миг се подхлъзна.

Джени изкрещя от болка, когато той изви счупената й ръка, но въпреки това извика:

— Не ме пускай, моля те! — Пресегна се със здравата си ръка… и го хвана за ризата.

Давещият се ще те завлече със себе си. Дани знаеше, че давещите се хора са много опасни.

Озърна се. Гледаше ли го някой? Погледна Джени Лин в очите.

— Съжалявам — каза той. Отвори пръсти и я пусна. Тя щеше да го завлече във водата и да го удави, нямаше съмнение…

Извърна се. Не можеше да понесе изражението й. Беше направил всичко, за да я спаси. Ако не я беше пуснал, тя със сигурност щеше да го повлече във водата… и двамата щяха да умрат… А Джени така или иначе беше обречена. Аз съм добър човек… Сгуши се на камъка, а водата ревеше около него. Никой не го беше видял. С изключение на Джени. Онова изражение в очите й…

Керън изкрещя, когато видя, че Дани пуска Джени.

— Не! Джени! Не!

Зърнаха как главата й се подаде още веднъж в течението, после потъна и повече не я видяха.

„Наниджен“

29 октомври, 14:30 ч.

Вин Дрейк тръгна към Телиъс и Джонстън, които го чакаха между две коли в края на паркинга. По-добре беше да говорят навън. Всичко казано можеше да бъде чуто, записано, запазено. Трябваше да се грижи за всяка подробност. Подробностите са улики. Уликите могат да изтекат. Могат да станат публично достояние; можеш да изгубиш контрол върху тях.

— Имахме пробив в сигурността — каза Дрейк на двамата мъже.

Телиъс слушаше, навел бръснатата си глава; беше дребен жилав човек със свирепи неспокойни очи, които се стрелкаха наляво-надясно, сякаш търсеше нещо, което е изпуснал на земята. Джонстън, който бе много по-висок от колегата си, носеше слънчеви очила и стоеше спокойно с ръце зад гърба. Татуировката на главата му прозираше през късата му коса.

— Става въпрос за корпоративни шпиони — продължи Дрейк. — Те могат да унищожат „Наниджен“. Смятаме, че работят за чужди правителства. Както може би знаете, „Наниджен“ има засекретени разработки, които представляват особен интерес за нашите неприятели.

— Не знаем нищо такова — каза Телиъс.

— Точно така — съгласи се Дрейк. — Не знаете.

Една кола приближи и спря. Дрейк млъкна и тръгна с двамата мъже по края на паркинга, докато новодошлият не влезе в сградата. Шушулките на акациите наоколо тракаха под напора на вятъра.

Дрейк се обърна и се загледа в металната сграда.

— Тази постройка не изглежда особено впечатляваща. Но в близко бъдеще бизнесът в нея ще струва най-малко сто милиарда долара. Сто милиарда. — Замълча, за да им даде време да проумеят за каква сума става въпрос. — Това е невероятно богатство за щастливците, притежаващи привилегировани акции, наравно с основателите на „Наниджен“. — Присви очи към яркото слънце и погледна косо двамата мъже. — Знаете какво означава да притежаваш привилегировани акции, нали? Собствениците им могат да ги продадат с отлична печалба, когато компанията излезе на свободния пазар.

Дали разбираха накъде бие? Лицата им оставаха абсолютно безизразни. Не можеше да разчете никаква мисъл, никаква емоция, абсолютно нищо.

Лица на професионалисти, помисли си той.

— Искам да отидете на спасителна мисия в микросвета и да откриете шпионите. Ще ви дам пълен комплект за придвижване. Хексапод, оръжия, всичко необходимо. Шпионите бяха изпуснати… смята се, че са се изгубили в район с радиус двайсетина метра около снабдителна станция „Ехо“. Възможно е да следват микропътеките и да търсят други станции, в които да намерят убежище. Всички станции бяха прибрани — с изключение на станция „Кило“. Не успяхме да я открием. Трябва да следвате мрежата от пътеки, да се движите от станция на станция и да търсите шпионите. И… — Как да се изрази ясно и недвусмислено? — Ще намерите изчезналите. Но следва най-важното — спасителната мисия ще се провали. Разбрахте ли? Въпреки вашите усилия шпионите няма да бъдат открити. Изобщо не искам да знам как ще го направите. Шпионите трябва да изчезнат, но не искам да чувам никакви слухове за това какво им се е случило. Ако от тях не бъде открита нито следа, ще има… награда.