Майкъл Крайтън - Микро

— Искаш ли това нещо?

Джени поклати глава.

— Не. Ще се кача на черешата. — Трябваше да запази ума си бистър въпреки болката. Предпочете две таблетки тиленол, а Керън раздра парче плат и направи клуп за ръката й. Помогнаха й да се надигне. Тя се олюляваше, лицето й бе с цвят на пепел, а устните й бяха побелели. — Ще се оправя.

Но не изглеждаше никак добре. Ръката й се подуваше ужасно и кожата потъмняваше.

Вътрешен кръвоизлив.

Керън се спогледа с Питър и разбра, че той също си спомня какво бе казал Джаръл Кински за микрокесонната болест. Кръвта ти може да изтече и от съвсем малко порязване. А това не беше малко порязване.

Питър си погледна часовника. Беше два следобед. Бяха спали два часа.

Земята беше отрупана с отломки като при корабокрушение. Чувалите и раницата бяха пръснати наоколо. Много други неща бяха изпопадали от бункера, когато ножът го разцепи. Намериха трите мачетета и харпуна. Гроздът от сапуненото дърво бе паднал недалеч. Разполагаха със средства за оцеляване, но къде можеха да отидат? Щом станция „Ехо“ беше изтръгната от мястото си, какво ли се бе случило с останалите? Дали онзи човек ги беше видял? За Вин Дрейк ли работеше?

Трябваше да предположат най-лошото.

Бяха открити. Станциите бяха взети. Къде да се скрият? Къде да идат? Как да се върнат в „Наниджен“?

Докато се чудеха какво да правят, небето започна да притъмнява. Порив на вятъра задърпа листата на едно растение наблизо, разкривайки мъхнатите им долни страни. Питър погледна нагоре и видя как вятърът обръща листата над главите им…

После се разнесе странен звук, дълбоко пляс , последвано от второ пляс. Специализантите гледаха като парализирани как сплескана водна сфера с огромни размери пада на земята до тях и експлодира в стотици по-малки капчици, които полетяха във всички посоки. Беше дошло времето на следобедните дъждове.

— Идете на високо! — извика Питър. — Насам!

Затичаха нагоре по склона, помъкнали кой каквото свари. Керън носеше Джени на гръб, а дъждовните капки експлодираха около тях като бомби.

Вин Дрейк се извърна от компютърния екран. Беше наблюдавал метеорологичния радар на Коолау Пали. Пасатите бяха толкова надеждни. Когато се натъкваха на наветрената страна на Оаху, ветровете изсипваха влагата си върху планините. Върховете на Коолау Пали бяха едни от най-влажните места на планетата.

Дон Макеле почука на вратата, влезе и остави парчетата от станция „Ехо“ на бюрото на Дрейк.

— Леглата са разхвърляни, тоалетната е била използвана. И видях двама да се спасяват. Наредих им да спрат. Опитах се да ги спра с ножа, но се разбягаха като хлебарки.

— Това е обезпокоително — рече Дрейк. — Много обезпокоително, Дон. Казах ти да оправиш нещата.

— Какво искате да направя, сър?

Вин Дрейк се облегна и почука по зъбите си със златния си автоматичен молив. На стената отзад висеше негов портрет, нарисуван от многообещаващ художник от Бруклин. На него лицето му сякаш се разчупваше на парчета в дръзки цветове; това беше образ на силата и Дрейк го харесваше.

— Искам да затвориш портала на входа на Маноа. Спри камиона. Долината трябва да бъде изолирана. И ми доведи двама от най-добрите си хора.

— Ще са Телиъс и Джонстън. Обучавах ги в Кабул.

— Имат ли опит в микросвета?

— Богат — отвърна Макеле. — Какво искате да направят?

— Да спасят специализантите.

— Но вие изолирате долината…

— Прави каквото ти казвам, Дон.

— Да, разбира се.

— Ще се срещна с хората ти отвън. На паркинг Б, след двайсет минути.

Дъждовните капки се сипеха и експлодираха, запращайки във всички посоки вода, смесена с пръст. Питър изчезна в облак пръски, когато една капка го улучи. Тя го запрати във въздуха и той се просна на земята, кашляйки. Останалите тичаха и се хлъзгаха по склона, мъчеха се да отидат на по-високо. После се чу звук като от приближаващ товарен влак.

По една цепнатина в Папратово дере се стичаше поток. Той се пръсна в един камък, заобиколи стъблото на папратово дърво и удари хората със стена от кафява вода, принуждавайки ги да се спасяват с плуване. Керън носеше Джени, когато дъждовният поток ги връхлетя и Джени се откъсна от гърба й с вик.

— Джени!

Водата повлече Керън надолу и тя не можеше да види Джени. Вкопчи се в някакво листо, което се въртеше бясно в течението. Рик беше коленичил на листото пред нея.

— Хвани ръката ми! — извика й той.

Успя да я хване и я издърпа нагоре. Керън кашляше и се мъчеше да си поеме дъх. Листото се въртеше и се носеше по течението.