Майкъл Крайтън - Микро

— Не можем да оцелеем в суперджунгла без тиксо — пошегува се той.

Рик Хътър отвори един сандък.

— Златна мина! — извика той и извади лабораторна престилка, гумени ръкавици и предпазни очила. — Точно това ми трябва за курарето. Отлично, отлично!

Напъха нещата в един чувал. Трябваше да свари отварата в някакъв съд. В малкия кухненски бокс на бункера откри алуминиева тенджера, прибрана в края на най-долния рафт. Сложи и нея в чувала и го метна на рамо, за да провери тежестта му. Остана изненадан. Макар и огромен, чувалът беше съвсем лек.

— Силен съм като мравка — промълви Рик.

Джени Лин затършува в друг сандък и намери военен компас. Беше доста очукан и от типа, който се използваше в армията от времето на войната в Корея. Щеше да им е от полза. Така и не успяха да открият джипиес в станцията.

— Защото джипиесът не може да ни каже къде сме — обясни Питър. — Той работи с точност до десетина метра. При нашите размери това е равносилно на точност един километър. Иначе казано, не ни върши никаква работа. За нас компасът е много по-точен от джипиеса.

Изведнъж, след храната и толкова работа, им се приспа. Часовникът на Питър показваше малко след пладне.

— Да продължим по-късно — предложи Керън Кинг.

Предишната нощ не бяха спали, но по принцип имаха опит с нощните бдения в лабораторията. Керън се гордееше с издръжливостта си, но дори и за нея беше трудно да си държи очите отворени. Зачуди се защо ли така изведнъж се беше изморила. Може би бе свързано с малките им тела и многото изгорени калории… но не можеше да се съсредоточи… Не се сдържа, изпълзя на най-близкия нар и заспа моментално.

Всички заспаха.

Долината Маноа

29 октомври, 13:00 ч.

Пред парниците в ботаническата градина „Уайпака“ спря нов черен пикап. Началникът на охраната на „Наниджен“ слезе от автомобила, метна раница на гръб и затъкна нож в колана си. Коленичи до белия джинджифил, растящ по края на паркинга, и извади ножа. Беше КАБАР, военен модел с черно острие. Макеле внимателно отмести стъблата на растенията с плоското на ножа и намери малката палатка — снабдителна станция „Алфа“ — скрита в сумрака под листата. Наведе се, за да вижда по-добре, и с върха на ножа отвори палатката.

— Има ли някой вкъщи? — попита той.

Знаеше, че няма да чуе отговор, дори микрочовеците да отговореха. А и без това не видя такива. Станция „Алфа“ бе опразнена преди месец, след като беше напусната от последния полеви екип.

Макеле заби ножа в пръстта до станцията и изрови кръг около нея, като движеше острието напред-назад. Извади бункера от земята и от него се посипа пръст, а палатката се разтресе отгоре му. Макеле се изправи и чукна бункера в обувката си, за да го изчисти от пръстта, след което го прибра в раницата си.

После извади карта и я разгледа. Следващата му цел бе станция „Браво“. Тръгна бързо по пътеката към Папратово дере. След около петнайсетина метра кривна и продължи през гората, без да забавя ход. Движеше се с лекота през джунглата. Според картата станция „Браво“ се намираше от южната страна на едно дърво коа, чийто ствол беше отбелязан, за да бъде намерена по-лесно. След няколко минути лутане го откри; на стъблото беше закрепен отражателен оранжев знак. Коленичи на нужното място, намери палатката и надникна вътре. Празна. Ами бункерът?

Изправи се, извика „Хей!“ и тупна с крак по земята до палатката. Ако бяха вътре, щяха моментално да изскочат навън. Не видя нищо — никакво движение, никакви бягащи фигурки. Изрови пръстта, извади бункера и го прибра при станция „Алфа“. Отново направи справка с картата и погледна към склона, който се издигаше към отвесните скали и кратера Тантал. Струваше му се загуба на време да мъкне всички станции в „Наниджен“. Микросветът беше погълнал специализантите без следа. Трябваше обаче да изпълни заповедта на Дрейк. Не се тормозеше, че отнема единствената надежда за оцеляване на младите учени, тъй като те така или иначе със сигурност вече бяха мъртви. Не правеше нищо лошо, просто разчистваше.

Докато вървеше напречно на склона, той изрови станции „Фокстрот“, „Голф“ и „Хотел“. Движеше се бързо и с лекота през джунглата. По-нагоре откри станция „Индия“ и я прибра. Още по-нагоре намери „Джулиет“ и изтръска калта от нея. Станция „Кило“ обаче сякаш беше изчезнала. Трябваше да се намира в подножието на отвесна скала, сред пълзящи растения до малък водопад. Така и не успя да я открие; накрая реши, че най-вероятно е била отнесена от някоя буря. Това се случваше понякога. Времето беше сурово към станциите, защото те бяха твърде малки.