Майкъл Крайтън - Микро

Телиъс се облегна и лапна тютюн за дъвчене. Джонстън извади радиолокатора — беше го взел, за да следят за евентуални трансмисии през нощта. Беше спокоен. Това бе десетото му излизане в микросвета и знаеше какво прави. Включи локатора и се загледа в екрана, търсейки сигнал на седемдесет гигахерца — честотата, която използваха радиостанциите на „Наниджен“. Ефирът мълчеше.

— Може дори да нямат радиостанции — каза той на Телиъс.

Телиъс изсумтя в отговор и изплю кафява слюнка.

Ядоха пакетирана храна. Излязоха да пикаят поотделно — единият се отдалечаваше на няколко крачки, докато другият го прикриваше с газовата си пушка, в случай че нещо се опита да ги нападне през електрическата ограда. Някои гадини можеха да те надушат, докато изпразваш мехура.

След това се редуваха с почивките — единият дремеше, а другият стоеше на пост. Будуващият носеше очила за нощно виждане и очите му бяха малко над нивото на земята.

Джонстън още се изумяваше колко жив е този свят нощем. Малките създания пъплеха непрекъснато и се занимаваха с проклетите си работи. Навсякъде пълзяха буболечки, милиони буболечки. Дори не знаеше какви са. Видиш ли една, все едно си видял всички. Стига да не са някакви хищници. Оглеждаше се за топлата форма на мишка. Искаше му се да повали едър дивеч. Свалянето на мишка с газовата пушка бе равносилно на убиването на кафърски бивол. Беше го правил няколко пъти в Африка.

— С огромно удоволствие бих гръмнал мишка — каза той. — Голям кеф ще бъде.

Телиъс изсумтя.

— Само да не попаднем на някое шибано сколо — добави Джонстън.

Недалеч от станция „Браво“

29 октомври, 18:00 ч.

Шестимата оцелели специализанти си избраха едно възвишение в основата на малко дърво. На това място нямаше да бъдат отнесени от водата, ако през нощта завалеше. Дървото беше охия, покрита с червени цветчета, които блестяха на вечерната светлина.

— Трябва да направим палисада — каза Питър.

Събраха сухи съчки и сламки. Нацепиха ги на дълги трески и ги забиха в земята една до друга. Получи се стена от заострени колове около лагера, с насочени навън остриета. Оставиха отвор колкото да се провре човек, като около него издигнаха прегради, принуждаващи евентуалните натрапници да се движат на зигзаг. Продължиха да работят върху подсилването на укреплението, докато не се стъмни съвсем. Домъкнаха сухи листа и направиха от тях навес, който да ги защитава от дъжда и да ги скрива от летящи хищници.

Постлаха листа и под навеса, за да се отделят от земята, която непрекъснато се гърчеше от малки червейчета. Срязаха леката палатка от раницата и постлаха импрегнираната материя върху листата, за да останат на сухо и да спят по-удобно.

Имаха си истинска крепост.

Керън извади спрея си. Беше почти празен — бе изразходвала по-голямата част в битката с мравките.

— Вътре има бензоквинон. Ако нещо ни нападне, останало е за едно-две пръскания.

— Вече се чувствам далеч по-спокоен — саркастично каза Дани.

Рик Хътър взе харпуна и потопи върха му в курарето, след което подпря оръжието на палисадата, готово за действие.

— Трябва да оставим постове — напомни им Питър. — Ще се редуваме на всеки два часа.

Но не знаеха дали да запалят огън. Ако в нормалния свят нощта те завари насред пущинака, човек би запалил огън, за да се топли и да държи настрана хищниците. Положението в микросвета беше различно. Ерика Мол го обобщи:

— Светлината привлича насекомите. Ако запалим огън, ще привлечем хищници от стотици метри наоколо. Предлагам да не използваме и лампите.

Това означаваше, че ще прекарат нощта в пълен мрак.

Здрачът премина в нощ, светът се лиши от цветовете си и потъна в оттенъци на сивото и черното. Чуха топуркане, което приближаваше — звук на много крака, стъпващи по земята.

— Какво е това? — с треперещ глас попита Дани.

Появи се стадо призрачни, деликатни животни, които минаха през лагера. Наричаха се сенокосци — осмокраки създания с тънки, невъзможно дълги крака. Според тукашните мащаби краката им бяха по четири и половина метра. Тялото на всеки сенокосец представляваше овално топче с две ярки очи. Създанията се носеха над земята, като потропваха с крака и търсеха нещо за ядене.

— Гигантски паяци — изсъска през зъби Дани.

— Не са паяци — отвърна Керън. — А опилиони.

— Тоест?

— Братовчеди на паяците. Безобидни са.

— Сенокосците са отровни — заяви Дани.

— Не са! — озъби му се Керън. — Не произвеждат никаква отрова. Повечето ядат гъби и гниещи отпадъци. Намирам ги за прекрасни. За мен те са жирафите на микросвета.