Майкъл Крайтън - Микро

Луната се изкачи още по-високо в небето и се появиха прилепите. Специализантите започнаха да чуват накъсаш те им писъци и ревове, които кръстосваха върховете на дърветата над главите им — сонарът на летящите бозайници. Звуците бяха зловещи, летящите хищници използваха ултразвук, за да открият плячката си. Сонарът беше с прекалено висока честота, за да се чува от хората. В микросвета обаче звучеше като ехолот на подводница.

Специализантите чуха как един прилеп открива нощна пеперуда и я убива.

Ловът започна с ленива поредица писъци. Прилепът насочваше звука към пеперудата, за да я различи и определи разстоянието до нея и посоката, в която лети. След това звуците зачестиха и станаха по-силни. Ерика Мол обясняваше какво се случва:

— Прилепът „рисува“ пеперудата със сонара си. Той излъчва ултразвук към жертвата и чува връщащото се ехо. То му казва къде се намира пеперудата, колко е голяма, каква форма има и накъде лети. Сигналите стават по-чести, когато прилепът се насочи към пеперудата.

Често жертвите се опитваха да се защитят, като издаваха силен барабанен звук.

— Нощните пеперуди имат много добър слух — обясни Ерика.

Пеперудата беше доловила сонара на хищника и вземаше предпазни мерки. Звуците идваха от мембрани по коремчето на насекомото. Те бяха в състояние да заглушат сонара, да объркат прилепа и да направят пеперудата невидима за него. Докато прилепът приближаваше, сигналите се усилиха в кресчендо, примесени с барабаненето на пеперудата. Пит, пит, пит — пискаше прилепът. Пом-пом-пом-пом — отвръщаше пеперудата, мъчейки се да се скрие. Понякога барабаненето внезапно прекъсваше.

— Прилепът изяде пеперудата — съобщи Ерика.

Слушаха като хипнотизирани лова над главите си. После един прилеп прелетя право над укреплението им с шепот на кадифени криле. Звукът на сонара му едва не ги оглуши и ушите им писнаха.

— Този свят ми изкарва акъла — каза Керън Кинг. — Но въпреки това се радвам, че съм тук. Сигурно съм побъркана.

— Поне е интересно — отбеляза Рик.

— Иска ми се да имаше огън — промърмори Ерика.

— Не може. Така ще съобщим на всеки хищник, че сме тук — рече Питър.

Ерика Мол ги беше посъветвала да не палят огън, но въпреки това първобитният човек в нея копнееше за него. Най-обикновен огън, топъл, светъл и успокояващ. Огънят означаваше безопасност, храна, дом. А сега я заобикаляха единствено мрак, студ и шантави звуци. Забеляза, че долавя туптенето на сърцето си в гърлото. Устата й беше пресъхнала и тя осъзна, че е ужасена, много по-уплашена от когато и да било. Примитивната част от ума й искаше да изпищи и да побегне, въпреки че здравият разум й казваше, че бягството слепешком през тъмната джунгла означава сигурна смърт. Най-разумно бе да стои мълчаливо и да не мърда, но първобитният страх от тъмното заплашваше да я залее напълно.

Мракът сякаш се увиваше около човеците и ги наблюдаваше.

— Какво ли не бих дала за светлина — прошепна Ерика. — Съвсем мъничко светлина. Бих се почувствала много по-добре.

Ръката на Питър легна върху нейната.

— Не се бой, Ерика.

Ерика безмълвно заплака и стисна ръката му.

Амар Сингх седеше с харпуна в скута си. Намаза върха с още кураре, работеше пипнешком и се надяваше да не се убоде. Питър започна да точи мачетето си. Диамантеното точило се плъзгаше по острието, издавайки мелодични звуци. Останалите спяха или се опитваха да заспят.

Звуците се промениха, а после внезапно се възцари тишина. Смълчаването събуди спящите. Всички напрегнаха слух. Тишината изглеждаше по-лоша от всеки шум.

— Какво става? — попита Рик Хътър.

— Пригответе оръжията — тревожно прошепна Питър.

Чу се звън — човеците грабнаха мачететата и ги вдигнаха в готовност.

Тогава се чу странен, тих свирещ звук. Сякаш идваше от няколко места едновременно. Свиренето се усилваше. Нещо приближаваше към тях.

— Какво е това?

— Прилича ми на дишане.

— Може да е мишка.

— Не е мишка.

— Както и да е, има бели дробове.

— Да… твърде много бели дробове.

— Пригответе лампите — каза Питър. — Включете ги по мой сигнал.

— Каква е тази миризма?

Остра миризма на мухъл изпълни въздуха. Засили се и стана по-плътна, докато не започна да им се струва, че покрива кожата им като олио.

— Отрова — каза Питър Янсен.

— Каква отрова? — остро полита Керън.

Питър се опита да извика от паметта си миризмите на различните отрови, но не успя да я разпознае.