Майкъл Крайтън - Микро

Точно в този момент мислеше за изчезналия директор на „Наниджен“. По всичко изглеждаше, че Ерик Янсен се е удавил при Макапуу Пойнт, когато двигателят на лодката му е отказал в прибоя. Тялото му обаче не беше открито. В пролива Молокай между Макапуу Пойнт и остров Молокай имаше много бели акули, които може би се бяха погрижили за него. По-вероятно беше обаче трупът да бъде изхвърлен някъде при Коко Хед, тъй като ветровете и теченията трябваше да го отнесат натам. Вместо това тялото беше изчезнало. А после, малко след инцидента с Ерик, на Хаваите се появи брат му Питър Янсен.

Който също изчезва.

Полицията в Хонолулу бе получила сигнал от шефа на охраната на „Наниджен“ Доналд Макеле, който съобщил, че седем специализанти от Масачузетс изчезнали заедно с Алисън Ф. Бендър, изпълнителния директор на компанията. Един от специализантите бил Питър Янсен. Младите учени били потенциални кандидати за работа в „Наниджен“. Всички излезли една вечер и не се върнали.

Обаждането на Дон Макеле било прието от отдел „Изчезнали“ в полицейското управление на Хонолулу. Написаният доклад се бе появил в бюлетина, който всяка сутрин циркулираше в управлението, и Уатанаби го бе забелязал. Значи изчезналите директори на „Наниджен“ бяха вече двама — Ерик Янсен и Алисън Бендър. Плюс седем специализанти.

Девет души, свързани с „Наниджен“. Изчезнали.

Естествено на Хаваите изчезваха хора, особено млади туристи. Сърфът можеше да бъде много опасно забавление. Освен това се отдаваха на запои или дотолкова прекаляваха с местната трева пуна, че забравяха имената си, вземаха самолет до Кауаи или тръгваха на излет по крайбрежието На Пали, без да кажат на никого. Но да изчезнат девет души, свързани с „Наниджен“, дошли от различни места и занимаващи се с различни работи?

Дан Уатанаби отпи от кафето си и дояде сушито. Имаше неприятно чувство, смесено с професионално любопитство. Почти го надушваше. Намек за вероятен мотив. Подозрение за неразкрито престъпление.

— Още? — попита сервитьорката Мисти и вдигна каната с кафе.

— Благодаря. — Кафето беше „Кона“, достатъчно силно, за да те държи на нокти целия следобед.

— Десерт, Дан? Имаме пай хаупия.

Уатанаби потупа корема си.

— Ох, не, Мисти, благодаря ти. Току-що си погълнах дажбата „Спам“.

Мисти остави сметката на масата и той се загледа през прозореца. По улицата мина възрастна китайка, мъкнеща количка с покупки, сред които и увита във вестник риба; опашката стърчеше от вестника. Пробяга сянка и всичко се смрачи, след това блесна ослепително слънце, за да бъде сменено отново с преминаващ облак. Както обикновено пасатите гонеха дъжд и слънце през Оаху. Дъждът и слънцето неуморно се редуваха над острова, а когато погледнеш към планините, често се случва да видиш дъга.

Уатанаби сложи слънчевите очила и тръгна към полицейското управление. Вървеше, без да бърза, като се мъчеше да избута с език парченце свинско, пъхнало се между кътниците му. Когато стигна до кабинета си, вече беше взел решение.

Щеше да започне разследване на „Наниджен“.

Без много шум.

Въпросът бе деликатен. „Наниджен“ беше богата компания с много важен шеф. Като едното нищо можеха да имат и връзки в политиката. Щеше да отдели от времето за разследване на шантавия случай с тримата мъртъвци — адвоката Уили Фонг, частния детектив Маркос Родригес и неидентифицирания азиатец. Кръвта на жертвите беше изтекла от множество порезни рани, докато са се намирали в заключения кабинет на Фонг. Кашата Уили Фонг, както обичаше да я нарича, щеше да почака. Така или иначе нямаше особени изгледи да разплете случая.

Отби се в кабинета на шефа си Марти Калама.

— Искам да прегледам онези изчезвания в „Наниджен“.

— Защо, Дан? — попита Калама, облегна се назад и замига бързо.

Уатанаби знаеше, че Калама не поставя под съмнение методите му, просто искаше да чуе какво е намислил, какъв е ходът на разсъжденията му.

— Първо ще изчакам малко, да видя дали изчезналите няма да се появят — каза Уатанаби. — Ако не се появят, ще събера екип. Но засега искам просто да поогледам сам. Без да се набивам на очи.

— Имаш подозрения за престъпление ли?

— Нямам вероятен мотив, но нещата не се връзват.

— Добре, обясни — рече Калама.

— Питър Янсен. Когато му показах видеозаписа с брат му Ерик, той като че ли разпозна жената, която е била свидетел на удавянето. Но я покри, каза, че не я е виждал преди. Мисля, че излъга. После пратих двама от хората ми да посетят „Наниджен“ и да съберат информация за Ерик Янсен. Момчетата се срещнали с шефа на компанията Дрейк. Той бил любезен, но това не било всичко. Хората ми казват, че било като при проверка на кола, когато човекът е видимо нервен, без да има причина за това.