Майкъл Крайтън - Микро

— Не знам как…

Някакво много голямо и тежко животно се понесе с трясък към тях.

— Светлини! — извика Питър.

Няколкото лампи се включиха и лъчите им се кръстосаха над огромна стоножка, пълзяща към тях. Имаше кървавочервена глава с четири очи. Под главата се виждаха две червени челюсти с черни върхове около сложна по форма уста. Стоножката имаше четирийсет крака, които се движеха на вълни, а тялото й бе покрито с броня с цвета на махагон. Това бе гигантска хавайска сколопендра, една от най-големите стоножки на планетата.

Папратово дере

30 октомври, 02:00 ч.

Сколопендрата помете дървената палисада и треските се разлетяха във всички посоки. Човеците наскачаха и се хвърляха настрани с писъци. Стоножката имаше остро обоняние и миризмата на хората я беше накарала да устрои засадата си. Хищникът сбърка едно листо за жертва и заби зъби в него, докато специализантите се разбягваха. С изумителна скорост съществото се уви около постелката. Литри отрова бликнаха от зъбите му и изпълниха въздуха с ужасна воня.

Краката на гиганта завършваха с остри шипове — ногочелюсти. Всеки от тях бе пълен с отрова и можеше да жили. Четирийсетте крака на сколото блъскаха земята като чукове и от тях капеше смъртоносна течност.

Амар седеше на покрива на навеса, но стоножката го събори и той падна отгоре й. Хвърли се веднага по очи на земята в опит да се защити.

Керън имаше познания върху анатомията на стоножките.

— Пази се от краката! — извика тя на Амар. — Всеки има отровен шип!

Амар се претърколи и се загърчи между развилнелите се крака. Някой от тях неминуемо щеше да го прониже.

— Амар! — извика Питър. Пристъпи напред и започна да сече стоножката с мачетето, за да я накара да отстъпи, но дългият нож се оказа безполезен и отскачаше от твърдата броня. С викове и включени лампи всички заудряха натрапника с надеждата да отвлекат вниманието му и да дадат на Амар шанс да се измъкне. Керън използва спрея си, но животното изобщо не му обърна внимание.

Стоножката внезапно пусна постелката, замята глава насам-натам и защрака с челюсти, търсейки плячка. Имаше лошо зрение, но можеше да долавя миризма с антените си, които се движеха трескаво. Една антена шибна Керън и я запрати към палисадата.

Стоножката се извъртя към нея.

Докато сколопендрата се обръщаше, лежащият по гръб Амар се претърколи настрани и се изправи с мъка. Все още държеше харпуна.

— Хей!

Викът му нямаше ефект и Амар скочи върху гърба на стоножката. Запази равновесие върху вълнуващата се бронирана черупка, но не знаеше къде да удари.

— Цели се в сърцето! — извика Керън.

Амар нямаше представа къде се намира сърцето; тялото на създанието беше разделено на много сегменти.

— Къде? — извика той.

— Четвърти сегмент!

Амар преброи четири сегмента от главата и вдигна харпуна, но се поколеба. В създанието имаше някакво великолепие. В мига на колебание стоножката надигна гърба си. Амар заби дълбоко харпуна, но беше отхвърлен назад. Тупна на земята, а харпунът си остана забит в гърба на стоножката. Тя се загърчи и запремята, челюстите й рязко се затвориха и едната едва не разсече Амар, раздра ризата му и го оплиска с отрова.

Амар се сви, стенейки от болка. Имаше чувството, че гърдите му са в пламъци. Стоножката беснееше, а харпунът се мяташе във всички посоки. Рик и Керън се втурнаха и измъкнаха Амар настрана. Стоножката се разви и отново се нави, като съскаше. Харпунът си оставаше на гърба й.

— Нагоре! — извика Керън. — Стоножките не се катерят по дървета!

Бяха разположили лагера си под едно дърво, което беше покрито с мъх. Всички се втурнаха към ствола, вкопчиха се в мъха и се закатериха. Гравитацията в микросвета бе по-слаба и катеренето бе по-бързо и лесно. Амар също се опита, но пронизващата болка минаваше на вълни по тялото му и той не можеше да се хване за нищо. Питър го помъкна нагоре, като го държеше под мишниците и се опитваше да не докосва раната на гърдите му. Бързо се изкачиха на шейсет сантиметра над земята, спряха при нещо като пещера от мъх и загледаха надолу, мъчейки се да различат стоножката.

Сколопендрата напускаше разрушената крепост, а харпунът още беше забит в гърба й. Чуваха съскането й. Съществото не стигна далеч. Замря неподвижно и съскането спря. Амар беше нанесъл смъртоносен удар с харпуна. Курарето на Рик беше подействало.

Свиха се в пещерата от мъх на шейсет сантиметра над земята, далеч от всяка стоножка. Бяха угасили лампите си. Амар Сингх сякаш полудяваше. Питър и Керън го държаха, говореха му, мъчеха се да го успокоят. Амар беше в шок и се потеше обилно, но температурата му падаше и кожата му беше студена и лепкава. Увиха го в едно одеяло.