Майкъл Крайтън - Микро

— Може би господин…

— Дрейк.

— … Дрейк е бил разстроен от загубата на служителя си.

— По-скоро се държал така, сякаш има труп в багажника си — каза Уатанаби.

Марти Калама присви очи зад очилата.

— Дан, не чувам за никакви улики.

Уатанаби потупа корема си.

— Предчувствие. Спамът ми говори.

Калама кимна.

— Внимавай.

— За какво?

— Знаеш с какво се занимават „Наниджен“, нали?

Уатанаби се ухили. Опа. Още не се беше интересувал от бизнеса на „Наниджен“.

— Произвеждат малки роботи — продължи Калама. — Много малки.

— Добре, и какво от това?

— Подобна компания може да работи за правителството. А това означава неприятности.

— Знаеш ли нещо за „Наниджен“? — попита Уатанаби.

— Аз съм просто ченге. А ченгетата не знаят абсолютно нищо.

Уатанаби се ухили.

— Ще те държа настрана от това.

— Как ли пък не — озъби му се Калама. — А сега изчезвай.

Той свали очилата си и започна да ги бърше с кърпичка, гледайки как Дан Уатанаби излиза от стаята. Този тип беше тих и умен, един от най-добрите му детективи. А точно те създаваха най-големите неприятности. От онези, по които Марти Калама донякъде си падаше.

Папратово дере

30 октомври, 07:00 ч.

Утрото настъпи и шестимата оцелели се размърдаха в джоба от мъх по ствола на едно дърво някъде из покритите с джунгла склонове на Коолау Пали. Птиците пееха бавно и ниско. Звучаха като китове, зовящи се един друг в дълбините на океана.

Питър Янсен подаде глава от скривалището в мъха и се огледа. Долу се виждаха останките от укреплението, разпердушинено от сколопендрата. Мъртвата стоножка лежеше недалеч. Мравките вече бяха започнали да я насичат и бяха отнесли големи части от тялото й.

Сякаш се намираме над морското дъно, помисли си Питър. Тази джунгла беше дълбока като океан.

Проточи врат и погледна нагоре по ствола. Охията беше млада и малка, а короната й бе отрупана с червени цветчета, сякаш дървото бе избухнало в пламъци.

— Мисля, че трябва да се изкатерим до върха — рече той.

— Защо? — попита Рик.

Питър си погледна часовника.

— Искам да видя паркинга. Да проверя дали вървим в правилната посока. И да видя какво става там.

— Изглежда разумно — съгласи се Рик.

Двамата прибраха глави. Останалите седяха сгушени в мъха. Амар най-сетне беше заспал, увит в сребристото одеяло. Отстрани на главата му имаше синина, която покриваше лявото му слепоочие. Можеше да е просто синина, но можеше и да е симптом на кесонната болест. Решиха Рик да остане да се грижи за него, докато останалите се опитат да изкатерят дървото. Имаха общо четири радиостанции. Рик щеше да задържи едната, а другите три щяха да вземат катерачите.

— Трябва да ги използваме само в краен случай — каза Питър.

— Мислиш, че някой от „Наниджен“ може да ни подслушва? — попита Керън.

— Обхватът на радиостанцията е само трийсетина метра. Но ако Дрейк подозира, че сме живи, може да ни подслушва. Способен е на всичко — отвърна Питър.

Закатериха се нагоре. Питър водеше. Беше си сложил колана с макарата и въжето и носеше въжената стълба от раницата. Керън Кинг взе една от тръбите на Рик, кутията със стрелички и бутилката кураре, защото щеше да играе ролята на ловеца на експедицията.

Изкачването на дървото се оказа изключително лесно. Мъхът, лишеите и грубата кора им осигуряваха предостатъчно опорни точки. В микросвета бяха достатъчно силни, за да висят от нещо на една ръка, държейки се само с върха на пръстите си. Пък и дори да паднеха, това нямаше да е проблем. Нямаше да се пребият. Щяха да се приземят невредими.

Редуваха се кой да е начело. Един от специализантите, осигуряван от друг с макарата и колана, се изкачваше с въжената стълба и я закрепваше някъде, след което я пускаше на останалите.

Дървото беше покрито с неравна кора, по която растяха мъхове и гълъбови очички — малки растения, някои с почти микроскопични размери, макар че за микрочовеците бяха големи като храсталаци. Срещаха се и много видове накъдрени, подобни на дантели и топчести лишеи. Листата бяха заоблени и плътни като стара кожа, а клоните се извиваха като змии.

Накрая Дани Мино се предаде.

— Не мога — заяви той и се намести на слънце върху един лишей.

— Искаш ли да ни изчакаш тук, докато стигнем горе? — попита го Питър.

— Всъщност бих предпочел да съм в кафене „Алжирс“ на Харвард Скуеър, да пия еспресо и да чета Витгенщайн — отвърна Дани и се усмихна измъчено.