Майкъл Крайтън - Микро

Пеперудата не обръщаше внимание на хората. Тя се отдели от цветчето и с мощни махове на крилете се понесе в синия въздушен океан.

Пеперудата научи хората на нещо. Цветчетата бяха препълнени с течна захар. Точно това им трябваше, за да заредят телата си с енергия. Керън Кинг изпълзя с главата напред в едно цветче. Посегна към капка нектар и загреба с шепи.

— Трябва да опитате това — каза тя с пълна уста. Усети как в тялото й се влива енергия още след първата глътка нектар.

Останалите последваха примера й и пиха колкото успяха да поберат.

Докато се тъпчеха, някакво движение в далечината привлече вниманието на Питър.

— Някой идва — каза той.

Всички спряха да пият и се загледаха натам. По виещия се път от Хонолулу приближаваше кола. Черен пикап. Автомобилът стигна до скалите и спря пред портала при входа на тунела. Шофьорът слезе. Питър гледаше през бинокъла и видя как мъжът вади жълт знак от багажника и го поставя върху портала.

— Сложи знак — каза той.

— Какво пише на него? — попита Керън.

— Не мога да видя — поклати глава Питър.

— Това редовният камион ли е?

— Чакай малко.

Мъжът вкара пикапа през портала, който се затвори зад него. Секунди по-късно пикапът се появи от тунела, спусна се в долината и спря на паркинга. Мъжът отново слезе.

Питър продължаваше да гледа през бинокъла.

— Мисля, че е същият, който изрови снабдителните станции. Мускулест тип с хавайска риза. На пикапа пише „Отдел сигурност на «Наниджен»“.

— Не ми прилича на редовен камион — отбеляза Керън.

— И на мен.

Мъжът вървеше по паркинга, като се взираше в земята и подритваше камъчета. После приклекна и прокара ръка под листата на един бял джинджифил.

— Търси нещо по края на паркинга — каза Питър.

— Нас ли? — попита Керън.

— Май да.

— Това не е добре.

— А сега говори по радиостанция с някого. Опа.

— Какво?

— Гледа право към нас.

— Не може да ни види — изсумтя Керън.

— Сочи към нас. И говори по радиостанцията. Сякаш знае къде сме.

— Това е невъзможно — възрази Керън.

Мъжът се върна при пикапа и извади нещо като пръскачка. Метна ремъка й през рамо и тръгна по края на паркинга, като пръскаше растенията. После напръска и самия паркинг.

— Това пък какво е? — попита Ерика.

— Обзалагам се, че е някаква отрова — отвърна Керън. — Знаят, че сме живи. Досетили са се, че ще се опитаме да се качим на камиона, затова минират паркинга. Вече съм сигурна, че камион няма да има. Опитват се да ни хванат в капан в долината. Смятат, че ще умрем тук.

— Да им покажем, че грешат — рече Питър.

Керън го изгледа скептично.

— Как?

— Като променим плана си — каза Питър.

— И какво ще правим? — попита Керън.

— Ще тръгнем към Тантал — отвърна Питър.

— Но защо? — не разбра Ерика.

— Там има база на „Наниджен“ — каза Питър. — И вероятно хора. Кой знае, може да ни помогнат. Джаръл Кински спомена и за самолети на Тантал. Микросамолети.

— Микросамолети ли? — повтори Керън.

— Аз вече видях един много малък самолет на „Наниджен“. Вие също сте го виждали, спомняте ли си? Намерих го в колата на брат ми. Двамата с Амар го разглеждахме под микроскоп. Имаше уреди за управление и кабина. Може да успеем да откраднем такива самолети и да отлетим.

Керън впери поглед в него.

— Това е пълна лудост. Не знаеш абсолютно нищо за базата на Тантал.

— Е, поне няма да очакват да се появим там, така че ще можем да ги изненадаме.

— Виж само планината — каза му Керън и посочи вулканичния конус на Тантал, който доминираше над всичко, почти вертикалните му склонове бяха покрити с джунгла. — Кратерът е висок шестстотин метра, Питър. — Тя се замисли за момент. — За нас това ще е равносилно да изкачим връх, който е седем пъти по-висок от Еверест.

— Да, но гравитацията няма да ни забавя — спокойно отвърна Питър. Той отново вдигна бинокъла и го насочи към Тантал. Откри масивна канара, кацнала на един открит участък на ръба на кратера.

— Това вероятно е Голямата канара. Според картата база „Тантал“ се намира в подножието й.

Не виждаше базата — възможно бе да е съвсем малка и да не се различава от това разстояние. Питър извади компаса и засече ъгъла.

— Намира се на триста и трийсет градуса. Просто ще вървим по компаса…

— Ще ни отнеме седмици — каза Керън. — А ние имаме максимум два дни, преди да ни пипне кесонната болест.

— Войниците могат да изминават по петдесет километра на ден — каза Питър.