Майкъл Крайтън - Микро

Отвън Дани Мино отвори раницата и потърси храна. Трябваше да поддържа силите си. Не че имаше значение, така или иначе бе мъртъв. Свали слушалките с микрофона и ги остави до себе си. Започна да разглежда ръката си. Беше ужасна.

Радиостанцията заговори и той я вдигна.

— Какво?

— Виждаш ли нещо?

— Не, не.

— Чуй ме, Дани. Стой на стража. Видиш ли осата, веднага ми кажи, за да мога да се измъкна. В твой интерес е.

— Добре, добре. — Дани си сложи слушалките и се настани на сянка, опрял гръб на един камък. Беше обърнат на северозапад, накъдето бе отлетяла осата.

Керън стигна дъното на комина. Той леко се разширяваше, след което правеше остър хоризонтален завой. Тя изпълзя напред и се озова в нещо като зала. Освети я с лампата си. От помещението тръгваха около двайсетина тунела, разхвърляни като звезди по небето. Всеки от тях се губеше в мрака.

— Рик?

Той беше в някой тунел. Най-вероятно мъртъв.

Тя изпълзя в един тунел, който свършваше със стена, построена от рехаво натрупани боклуци — песъчинки и камъчета, споени със слюнка, с доста пролуки помежду им. Керън насочи лъча на лампата към стената, като се мъчеше да види какво има от другата страна.

Осъзна, че пролуките са отвори за дишане. Защото там, оттатък боклуците, имаше нещо живо. През дупките се чуваше хрущене и мляскане, както и някакъв цъкащ звук. Разнасяше се и миризма на гнило. В помещението от другата страна живееше нещо гладно, нещо, което се хранеше непрекъснато.

— Рик! — извика тя. — Там ли си?

Звуците престанаха за момент, после продължиха. Нямаше друг отговор.

Керън приближи до един отвор и насочи лъча през него. Видя някаква блестяща повърхност с цвета на стара слонова кост. Нещото беше разделено на сегменти, които се движеха покрай отвора един след друг. Движението продължи известно време, все едно гледаше минаващ влак на метрото. Чуваше дишане, но то не беше човешко. Онова, което я уплаши най-много, бяха размерите на нещото. Изглеждаше голямо колкото морж.

Имаше още много тунели за претърсване. Керън изпълзя обратно в основното помещение, тръгна към следващия тунел и опита да погледне през запушалката от камъчета и изсъхнала кал.

— Рик? — извика тя. — Чуваш ли ме?

В слушалките се разнесе гласът на Дани Мино. Толкова дълбоко под земята сигналът прекъсваше.

— Какво става? — попита той.

— Стигнах голямо помещение, което се разделя най-малко на двайсет тунела във всички посоки. Всеки тунел води към клетка. Във всяка клетка има ларва, ако не се лъжа…

Заудря стената с мачетето и започна да я руши.

— Рик! — изкрещя. — Там ли си?

Може би я чуваше, но не можеше да отговори. Може би беше мъртъв. Може би тя трябваше да се махне оттук. Но не и преди да провери този тунел.

Керън продължи да сече, докато не разшири достатъчно отвора, за да може да изпълзи вътре.

Клетката съдържаше личинка, по-голяма от самата нея — тлъсто туловище, което съскаше и дишаше тежко, със сляпа, лишена от очи глава. От двете страни на устата имаше черни режещи челюсти. Осата майка бе осигурила храна на потомството си. В клетката имаше две гъсеници, бръмбар коа и окаян на вид паяк. Точно в момента личинката се хранеше с бръмбара, покрит с блестяща зелена черупка. Помещението бе осеяно с разчупени парчета хитинова броня без плът по тях. Имаше и три цели глави на насекоми, неизядени и вонящи на гнило.

Керън пристъпи навътре, като стоеше настрана от свирепите на вид челюсти на личинката, която беше заета да дълбае в бръмбара.

Заслуша се. Чу съскането на въздуха през дупките в екзоскелетите на жертвите. Добре. Това означаваше, че храната е парализирана, но още жива. Значи и Рик можеше да е жив. Коремът на парализирания паяк се издигаше и спускаше, но иначе съществото оставаше абсолютно неподвижно. Осемте му очи бяха изцъклени.

Личинката тръсна глава, откъсна ивица месо и я всмука като спагети. Бръмбарът също дишаше.

Керън потисна моментния импулс да наръга ларвата. Искаше й се да убие отвратителното чудовище, но се дръпна назад. Личинката на осата беше част от природата. В нея имаше толкова зло, колкото в малкото лъвче, ядящо осигуреното от лъвицата месо. Осите бяха лъвовете в света на насекомите. Ограничаваха популацията на хранещите се с растения насекоми точно както лъвовете поддържаха екосистемата в равновесие. Въпреки това не й харесваше идеята, че някаква оса може да изяде Рик.

Изпълзя от клетката и продължи в следващия тунел. Извика в отвора за дишане, после го разшири и влезе в клетката. Откри по-възрастна личинка, която пируваше с последната си гъсеница — беше изяла всичко друго.