Майкъл Крайтън - Микро

— Рик! — извика Керън. Пръстта заглушаваше гласа й. Той можеше да е къде ли не — горе, долу, някъде отстрани, скрит в някоя клетка.

Слушалките й изпращяха.

— Какво става? — попита Дани.

— Не мога да открия Рик. Това място е същински лабиринт.

Проникна в друга клетка. Вътре имаше какавида от копринена нишка. През нея се виждаше неродена оса — свита, готова да излезе от пашкула си като възрастно насекомо. Когато лъчът на лампата заигра по коприната, осата потръпна. Керън излезе и запуши преградата с камъни. Само това й липсваше — да се озове в компанията на новородена оса, със сигурност въоръжена с жило.

— Рик! Аз съм, Керън! — извика тя. Затаи дъх и се заслуша.

Не чу нищо, освен мляскането на личинките и ударите на много уплашеното й човешко сърце.

Рик Хътър лежеше в една клетка в пълен мрак, без да може да помръдне или да издаде звук. Ужилването го беше парализирало, но всичките му сетива оставаха будни. Усещаше буците по пода, които се впиваха в гърба и краката му. Надушваше миризмата на гниещи насекоми. Не виждаше живеещата в клетката личинка, но я чуваше идеално. Ядеше нещо, издавайки хрущящи и мляскащи звуци. Рик дишаше нормално. Можеше да мига — и това беше единственото, което бе в състояние да прави по своя воля. Опита се да помръдне пръст, но не разбра дали е успял.

„Помощ! Някой да ми помогне!“

Това бе само мисъл.

Осъзнаваше, че отровата на осата е парализирала само част от нервната му система — симпатичните нерви, които се контролираха от съзнанието. Автономната му нервна система, несъзнателната част, продължаваше да функционира нормално. Сърцето му биеше, дишаше идеално, всички системи работеха. Но не можеше да накара тялото си да направи каквото и да било. То беше като двигател, въртящ на празни обороти. Рик сякаш не намираше уредите за управление и не знаеше къде е педалът за газта. Нещо го заболя и за момент не разбра какво е, докато не усети топлината под себе си. Мехурът му се беше изпразнил автоматично. Облекчението беше добре дошло.

Отровата беше еквивалент на съхраняване на храната в хладилник. Жертвата оставаше жива и прясна, докато не дойде време да бъде изядена.

Хрущенето и мляскането продължи някъде при краката му. Личинката явно беше почти приключила с храната си, защото се чуваше тракането на счупени парчета екзоскелет. Личинката ги побутваше, търсейки още месо по тях. Той чу пукане и драскане. Личинката имаше челюсти. Рик се ужасяваше от първото им докосване до него. Непрекъснато се питаше откъде ще започне да го яде. Дали първо ще задъвче лицето му? Дали няма да предпочете гениталиите? Или ще се ориентира към коремната кухина?

Въпреки ужаса Рик Хътър се чувстваше странно отегчен. Парализиран в тъмното, нямаше какво да прави, освен да си представя наближаващата смърт. Реши, че е по-добре да насочи вниманието си към неща, които го бяха карали да се чувства щастлив. Може би това бе последният шанс за спомени. Представи си как гази в прибоя при Белмар, в Ню Джърси, където семейството му прекарваше по една седмица годишно на мотел — стига да можеха да си го позволят. Баща му беше шофьор на камион, зареждащ верига магазини. Спомни си как на петгодишна възраст беше седнал зад волана и обясняваше на всички, че един ден ще стане шофьор като татко си. Видя се как отваря писмото от Станфорд и с изумление установява, че е приет… че е спечелил пълна стипендия. Видя се в Коста Рика, как интервюира една възрастна курандера , която вареше целебен чай от листата на дървото химатант.

Мислите му се насочиха към лабораторията. Една нощ се опитваше да извлече някакво вещество от листата на химатант. Керън Кинг също беше останала до късно заради експеримент с нейните паяци. Бяха сами в помещението. Работеха един до друг на масата, без да разменят нито дума, потопени в атмосфера на взаимна неприязън. Но ръцете им се бяха докоснали случайно… Може би трябваше да се опитам да сваля Керън онази нощ… разбира се, сигурно щеше да ми фрасне един…

Умиращият човек мисли най-вече за пропуснатите сексуални възможности. Кой беше казал това? Май беше прав…

Приспа му се… започна да се унася…

— Рик!

Гласът й го събуди. Чуваше се едва-едва през пръстта.

„Тук съм, Керън!“ — извика мислено той. Не можеше да накара устните си да се размърдат.

— Рик! Къде си!

„Побързай! Тук си имам прахосмукачка с челюсти.“

Лъчът на лампата проблесна за миг — първата светлина, която виждаше от цяла вечност — и изчезна. Пълният мрак го погълна отново. Керън беше продължила нататък.