Майкъл Крайтън - Микро

„Върни се! — изкрещя мислено той. — Пропусна ме!“

Тишина. Беше си отишла.

И тогава в мрака дойде ужасът на ужасите. Нещо влажно и много тежко се плъзна по глезена му, притискайки крака му към земята. Не, това не се случваше. Усети как сегментите на ларвата се блъскат в крака му — бум, бум, бум. Не! Сегментите се плъзгаха по стомаха му, после по гърдите, оставяха го без дъх. Не! Моля те, не! Личинката легна отгоре му, като го притискаше с тежестта си и го задушаваше. Чу влажно щрак-щрак . Челюстите започваха да работят.

Щрак-щрак. Кръц-клъц. Клъц.

Светлината се появи отново. Лъчът проникна в клетката и освети черните ножове, помръдващи около трептяща мека уста, подобна на блед анус. Точно пред лицето му.

Керън осветяваше клетката с лампата си. Видя сцената.

— Боже мой, Рик! — Започна да сече запушалката, събаряйки камъните.

Зъбите докоснаха челото му. Личинката го побутваше, търсейки меко място, от което да започне да дъвче. Челюстите потупаха рамото му, оставяйки нещо като лига. След това докоснаха носа му. Влажната уста се плъзна по устните му, сякаш го целуваше, и го олигави. Рик се задави и закашля автоматично.

— Дръж се…!

„Побързай, гадината ще ми пусне език.“

Керън се провря през отвора и се хвърли към личинката, като я зарита и забута настрана от лицето на Рик.

— Остави го на мира! — извика тя и заби мачетето си в нея. От дихателните отвори на личинката се разнесе съскане. Керън извади острието, замахна и я обезглави с един удар. Топчестата глава се търкулна, а тялото се загърчи в спазми и се замята. Керън продължи да мушка и сече, но с това сякаш само засилваше конвулсиите й.

Взе Рик на ръце и го измъкна от клетката, оставяйки обезглавената личинка да блъска стените. След тях се понесе странна миризма.

Лошо, помисли си Хътър. Предупредителен феромон.

Керън също го осъзна. Умиращата ларва крещеше за помощ, плачеше за майка си на езика на обонянието. Миризмата вече изпълваше гнездото. Ако майката я усетеше…

— Какво става? — разнесе се гласът на Дани.

— Намерих Рик. Жив е. Бъди готов, идвам с него.

Рик беше като чувал с картофи, мъртво тегло, но силата на Керън бе неимоверна. Беше намерила Рик и щеше да се бие до смърт, но нямаше да отстъпи. Повлече го през голямото помещение към вертикалната шахта…

Точно тогава Дани извика в слушалките:

— Тя се връща!

Кратер Тантал

31 октомври, 14:00 ч.

Осата единак летеше бавно на връщане, носейки парализирана гъсеница. Започна да лети на зигзаг над гнездото си, после се сниши, търсейки комина от пръст.

Почти моментално забеляза, че той е разрушен. Гнездото й беше повредено и нападнато.

Дани Мино се притисна в камъка, скрит под растението.

— Идиотка! — прошепна той по адрес на Керън. Беше изоставен сам-самичък в микросвета.

Майката кацна с гъсеницата. Приближи входа с трептящи криле. Долови миризмата на смъртта на малкото си и крилете й затрептяха по-силно. Въздухът се изпълни с яростно бръмчене. Тя пусна гъсеницата и се хвърли с главата напред в дупката.

Керън Кинг чу грохота горе — бръмчене на криле, тракане и трясък на екзоскелет.

— Дани! — извика тя. — Какво става?

Отговор не последва.

— Обади се, Дани!

Осата единак се втурна в гнездото си — отровна, бронирана маса майчина ярост.

Керън слушаше приближаването на осата. Беше приклекнала в голямото помещение под вертикалната шахта, а Рик лежеше на пода зад нея. Звуците бяха плашещи — и показателни. Лъхна я остра миризма — първата вълна на яростта на майката.

Керън извади диамантеното точило и започна трескаво да точи мачетето — зън, шшш, зън.

— Дръж се, Рик — промърмори тя.

Продължи да работи върху стоманата, наостри я като скалпел. Мачетето трябваше да разсече дебелата хитинова броня. Накрая застана до отвора, вдигнала оръжието над главата си.

— Хайде, хайде.

Майката стигна края на шахтата. Последва пауза.

После огромната жълто-черна глава на осата се появи в отвора.

Обърната надолу.

Керън замахна с мачетето към главата на осата, влагайки и последната си капка сила.

Острието отскочи от окото, оставяйки драскотина. Дамата имаше бронирани очи.

Осата рязко вкара глава в помещението, изщрака с челюсти и изтръгна мачетето от ръцете на Керън, след което го помъкна обратно в дупката. Керън чу хрущене на метал — насекомото унищожаваше последното й оръжие.

Помещението се разтресе — осата блъскаше стените на тунела. Готвеше се да нападне. Керън чуваше дишането й.